Никодим, фарисей, водач и учител на Израел, беше дошъл при Господ Исус през нощта. Той вярваше, че „знаците“, свързани с Равина от Назарет, показват, че Бог е с Него (3:2); може би Той беше пророк. Никодим беше любопитен; той трябваше да знае повече. Той нямаше лекомислено да Го отхвърли или осъди, както много от неговите колеги фарисеи бяха направили. Не каза ли Моисей, че пророк със знаци трябва да бъде изпитан и трябва да чуеш какво има да каже, преди да осъдиш такъв (Втор. 18:17–22; 13:1–3)?
Темата на техния разговор започна с необходимостта от новорождение, нещо, което Никодим, като „учител на Израел“, трябваше да знае (3:2–13). Той не можеше да отрече истината му. Това сигурно е поставило Никодим в криза на ума: ако назаретският пророк беше прав, това би имало огромни последици за собствения му живот и неговото положение сред хората и неговите връстници (9:22).
След това Господ Исус разказа на Никодим за змията в пустинята, която Моисей беше издигнал (3:14–15). Никодим би знаел тази история наизуст. Но сега тя беше повече от просто история или исторически разказ за неговия народ. Ухапаният от змия израилтянин трябваше само да погледне към нея, за да живее (Чис. 21:8)! Господ приложи това към Себе Си, като „Човешкия Син“, казвайки на Никодим: „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине никой, който вярва в Него, но да има вечен живот.“ Удивително е, че този добре познат и много обичан евангелски стих, толкова често цитиран от нас, е бил разказан за първи път на фарисей – чудна благодат на Господ Исус! Никодим, благочестив, искрен и усърден, сега беше в криза на съвестта. Това беше първата му стъпка към Светлината.
