Можем да си зададем въпроса защо апостол Павел, пишейки до привилегировано и вярно събрание като Ефес, е сметнал за необходимо те да си спомнят какво е било тяхното състояние и положение в Божиите очи, преди да бъдат обърнати. „Че по онова време бяхте без Христос, отчуждени от гражданството на Израел и чужди на заветите на обещанието. Нямахте надежда и бяхте без Бог в света.“
Вярвам, че думите на Господ към скъпата жена в Лука 7:47 ни помагат да отговорим на този въпрос. Ако някога забравим какво дължим на Господ Исус Христос за това, че ни е спасил от безнадеждното ни състояние, когато бяхме в греховете си, тогава любовта ни към Христос може да започне да намалява. Не мисля, че ефесяните са се вслушали в думите на Павел, защото по времето, когато Йоан е написал първото от обръщенията към седемте църкви, те са изгубили първата си (най-добра) любов и са паднали от предишното си привилегировано положение.
Ако някога изгубим убеждението за това какво и колко много ни е простено, тогава любовта ни към Христос ще намалее.
Подобно на това, Павел, в това великолепно послание, което е написал до вярващите в Рим, им напомня какво е било вярно за тях, преди да бъдат спасени: „Защото, когато бяхте още без сила, в определеното време Христос умря за нечестивите,“ и „докато бяхме още грешници, Христос умря за нас,“ и отново, „Защото, ако, когато бяхме врагове, бяхме примирени с Бога чрез смъртта на Неговия Син.“ Спомняме ли си, че преди да срещнем Спасителя, нямахме способност да се справим с нечестивата си природа, нито да удовлетворим изискванията на Свят и Праведен Бог относно греховните деяния, за които бяхме виновни, и със сигурност никога не бихме могли да променим или подобрим природата, която имаме, която ни направи врагове на Бога?
Колко прекрасно е, че в тези три писания имаме три споменавания на „Христос умря“, „Христос умря за нас“ и „смъртта на Неговия Син“. Колкото повече оценяваме състоянието и вината си, когато бяхме без Христос, толкова повече ще разбираме какво е било включено в смъртта на Христос, за да го поправи. Тогава Божият Дух ще увеличи сърдечната ни привързаност и любов към Него.
Като ни се напомня за какво е била способна старата ни природа, може да се почувстваме като някои, които са били чути да казват: „Но аз никога не бих направил такива неща.“ За щастие, мнозина от нас може да са били запазени от извършване на ужасните деяния, на които сме способни, но все още имаме природа, която може да прави най-ужасни неща.
Павел премина през голямо изпитание относно това и той описва своите усилия и провали в глава 7 от същото послание, стихове 14 и 15: „Но аз съм плътски, продаден под греха, защото това, което правя, не го одобрявам: защото това, което искам, не го правя; но това, което мразя, това правя,“ и заключава: „О, окаян човек съм аз! Кой ще ме избави от тялото на тази смърт? Благодаря на Бога чрез Исус Христос, нашия Господ.“ Павел никога не е забравил какво е направил и много години по-късно, когато пише в първото си писмо до Тимотей, той казва за себе си: „Който преди беше хулител, и гонител, и насилник: но получих милост“ (1 Тимотей 1:13), а в стих 15 се нарича главния от грешниците. Той никога не е забравил какво дължи на Христос и е живял в светлината на това.
Илюстрации от Лука, глава 5
Колко сладко е да се обърнем към Лука, глава 5, където толкова много от това, което сме прочели, е илюстрирано за нас. В стих 8 четем,
„Когато Симон Петър видя това, той падна на коленете на Исус, казвайки: Отдалечи се от мен; защото аз съм грешен човек“ или, както може да се преведе, „човек, пълен с грях.“ Озовавайки се в присъствието на такава славна личност, Петър стига до истинска преценка за себе си; можем да направим това само в присъствието на Христос. За съжаление, Петър, по-късно в живота си, забрави тази преценка, което доведе до отричането му от Господ три пъти; но „Господ се обърна и погледна Петър. И Петър си спомни думата на Господ.“ Колко опасно е да забравим на какво сме способни; но Той никога не забравя.
Лука по-нататък ни казва в стих 12,
„Ето човек, пълен с проказа: който, виждайки Исус, падна по лице и Го молеше, казвайки: Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш.“ Тук имаме ужаса на греха в Божиите очи. Колко отвратителен за нас е такъв човек, пълен с проказа. Нечист, прогонен, заразен и заразяващ другите, неспособен да се приближи до Бога и никой да не му помогне. Но „докато бяхме още грешници, Христос умря за нас.“ И така, Господ казва: „Искам; бъди чист.“ Възможно ли е той някога да забрави какво му е направил Господ? Не мисля така; всеки ден от живота си, когато се погледнеше, той щеше да си спомня какво е бил, преди да срещне Господ.
В стих 18 четем,
„И ето, мъже донесоха на легло човек, който беше парализиран.“ Прочетохме „когато бяхте без сила.“ Този беден човек не можеше да направи нищо за себе си, но имаше четирима добри приятели, които го заведоха пред Господа, Който му каза: „Казвам ти, стани, вземи си леглото и иди в къщата си.“ Защо Господ му каза да си вземе леглото обратно в къщата си? Защото всеки път, когато си лягаше, щеше да си спомня за безнадеждното си състояние, преди да срещне Господа; той никога нямаше да забрави какво Христос направи за него, нито пък ние трябва.
Накрая имаме: „Левий, седящ на митницата: и Той му каза: Следвай Ме. И той остави всичко, стана и Го последва.“ Животът на Левий беше обграден от пари, чиято любов е коренът на всяко зло (1 Тимотей 6:10), но послушанието на вярата му даде сила да ги остави и да се издигне над това, което в сърцето си чувстваше за тях, и да последва Господа.
Моля се да разберем защо е необходимо да ни се напомня за всичко, от което смъртта и възкресението на Христос са ни спасили, за да може това винаги да движи сърцата ни да обичаме Този, Който пръв ни възлюби.
