Историята на Симон Петър е дълбоко поучителна и представя поглед към всеки християнин, от първата стъпка в запознанството с Христос до състоянието, в което Светият Дух може, безпрепятствено, да прояви Своята сила. През този интервал се разгръща пълната енергия на благодатта, довеждайки душата до познанието на Христос и на християнските привилегии. Виждаме също така необходимото съкрушаване на душата, за да може вярващият, след като е изгубил доверие в себе си, да осъзнае своите привилегии и да следва Господа по пътя, очертан от Него.
Историята на Петър в Божието Слово се разделя естествено на две части, едната от които намираме в Евангелията, а другата в Деянията на апостолите. Първата част съответства на гореспоменатите истини; втората е изпълнена (макар и не без провал от страна на инструмента) с дейността на Светия Дух в служението на Петър и с онази божествена сила, която го поддържа като свидетел за Христос сред препятствия и конфликти.
Първият контакт
Начинът, по който Петър влиза в контакт с Господа в Евангелието на Лука, е забележителен. Тъщата на Симон (Лука 4:38, 39) била обхваната от силна треска, която я направила безпомощна. Исус я изцелява и я прави годна да Му служи. Често така душата среща Христос за първи път. Тя влиза в контакт с Него чрез благословенията, дарени от Него на други. Когато дойде моментът Той да се разкрие на собствените ни сърца, ние откриваме, че Той не е съвсем непознат. Господ използва това подготвително знание, за да съкрати работата, чрез която съвестта ни се пробужда за чувство за грях, а сърцата ни – за чувство за благодат. В това Евангелие Симон Петър познаваше Исус, защото Го беше виждал да работи в дома му.
Рибарят
Синът на Йона бил рибар по професия; той притежавал необходимото за улов на риба – лодка и мрежи. Използвал ги, за да получи това, което искал, и работил цяла нощ за тази цел, но без никакъв резултат. Така естественият човек използва своите способности и средствата, предоставени му, за да получи нещо, което ще изпълни и удовлетвори сърцето му. Но това е напразно; мрежата остава празна. Трудът му не дава нищо, което да отговори на дълбоката нужда на душата му. Симон и неговите спътници, без да са хванали нищо, напускат лодките си и мият мрежите си. Те се заемат да ги мият, защото не са хванали нищо освен кал от дъното на морето, и когато това е направено, те ще започнат отново да ловят риба. Не е ли така и със светския човек? Той подновява усилията си, за да постигне желана цел всеки ден без успех.
Но когато безсилието на човека е станало очевидно, Исус се появява, привидно незает с Петър. Той поучава множествата, но сред Своето служение сърцето Му е със Симон и Той не го изпуска от поглед. Като влезе в една от лодките, която беше на Симон, Той го помоли да се отдръпне малко от сушата. Той отделя Петър със Себе Си от тълпата и така Петър чува всичко, което Господ казва. Исус не е бил непознат за Петър преди това; сега той слуша Неговото слово и неговото положение на изолация с Него допринася да го направи по-внимателен. Все пак, от стих 5 можем да заключим, че убеждението в авторитета на Словото е всичко, което той е запазил.
След това намираме Господа по-специално зает с Петър. Той му каза: „Отплувай на дълбокото и хвърлете мрежите си за улов.“ Петър беше правил това цяла нощ, но дотогава това беше ставало по човешка воля; сега е по словото на Господа. Петър вярва на това слово и му се подчинява. Първият резултат от Божието Слово е да произведе вяра, а вярата приема неговия авторитет и се подчинява. Господ е говорил; това е достатъчно за вярата. Но Исус се обръща към Петър по още по-мощен начин и му показва в чие присъствие е, като по този начин достига до съвестта му. Той, Създателят, който разполага с всичко, събира рибите посред бял ден, когато през нощта не е имало нито една, и изпълва мрежите на Петър с тях. Той изпълва човешките съдове с благословения, които те не могат да съдържат, без да се счупят, и които надхвърлят нуждите на ученика. Неговите спътници пристигат с втора лодка, която също потъва, толкова изобилни са богатствата, дадени от Господа на славата.
Грешникът
Петър вижда (ст. 8) цялото това благословение; то го поставя за първи път в присъствието на Този, Който е Източникът и Администраторът на благословението. Така не само словото на Исус го поразява, но и самият Исус, и славата на Неговата личност. В душата му настъпва революция. Благословението, вместо да произведе радост, причинява осъзнаване на греха и страх, защото го довежда в присъствието на Господа на славата. От друга страна, чувството за неговото състояние, докато му дава ужасната сигурност, че Йехова трябва да го отблъсне, все пак го хвърля в нозете на Исус като единствения му ресурс. Но Бог, срещу Когото е съгрешено, прощава. Бог е познат в Своята любов.
Благословено е за грешника да познава истинското си състояние, присъдата, която му се полага, и святостта на Господа. „Отдалечи се от мен, защото съм грешен човек.“ Петър се смята за грешник и негоден за Божието присъствие. Той трепери пред Неговата святост и праведност. Все още той само полуинстинктивно знае какво е благодатта и не знае как Бог може да бъде справедлив, като оправдава този, който вярва в Исус, но той е в нозете Му и не бяга, защото ако има някаква надежда, тя е там. Докато беше зает да мие мрежите си, той не познаваше нито Бог, нито себе си, но сега познава и двете, и е забележително, че той не съди това, което е направил, а това, което е. Много души признават, че трябва да се покаят за виновните си действия и да ги осъдят, но не са били доведени до осъзнаване на източника на тези действия. Под греховете има „грешен човек“. Чувството за Божието присъствие отваря очите ни, показва ни какви сме и ни кара да видим, че единственото ни убежище е при Този, Който би могъл да ни осъди.
Последователят
Страхът беше обхванал Петър, но Господ никога не позволява страхът да съществува в Негово присъствие. Той говори и прогонва страха, защото Той е Господ на благодатта. Той позволява всичко останало да остане – без да отслабва по никакъв начин ефектите от работата в душата – но Той премахва страха. Не, Господ не се отдалечава от него. Той казва: „Не бой се; отсега нататък ще ловиш човеци.“ Той казва, така да се каже: Ако не те бях срещнал, за да те спася, не бих могъл да спася други чрез теб. Той прави повече от това да направи Симон Петър щастлив; Той му дарява ново благословение, обещавайки му служение, така че, вместо да остане грешник, Петър става служител, способен да остави всичко и да следва Исус.
Петър върви по водата към Исус
Първото действие на Петър беше да се хвърли в нозете на Исус, признавайки греховното си състояние. По-късно той тръгва да Го срещне, вървейки по водата (Матей 14:22-33). Този ред е важен за отбелязване. Да излезеш да срещнеш Спасителя следва обръщането и предшества служението. Петър, който все още имаше само обещанието да стане ловец на човеци, вече беше подтикнат да отиде да Го срещне. Той се обърна да погледне Този, Който слезе от върха на планината, и това беше само началото на славните откровения, които той трябваше да получи относно личността на Христос.
Познанието на Петър в началото е много повърхностно. Той казва: „Господи, ако си Ти“, но това е достатъчно за началото. Всичко зависи за него от самоличността на човека, и ако е Той, Неговото слово е достатъчно, за да накара Петър да напусне кораба. Той казва: „Заповядай ми да дойда при Теб по водата.“ Беше сериозно нещо да напуснеш мястото на привидна сигурност, за да вървиш там, където нямаше път, но словото на Христос беше достатъчно за него. Той знаеше неговата сила. По Неговото слово той беше пуснал мрежата; по Неговото слово той тръгва. То му позволява да върви по водата, както го беше довело до познанието на Спасителя. Като поиска тази услуга, Петър нямаше намерение да прави експеримент или да показва своята сръчност в преодоляването на препятствия; това, което искаше, беше да отиде при Него. Христос го привличаше и за момента той не мислеше за вятър или вълни. Ако естественото сърце игнорира пътя, който води до Христос, вярата намира път сред трудности от всякакъв вид, през нощта, както и в бурята, и ги използва, за да се приближи до Господа. Вярата го кара да напусне лодката, единственото привидно убежище, без да го смята за истинско място на безопасност, и да достигне Исус, чието присъствие е по-ценно за него от достигането на другия бряг.
Първа вяра и любов
Често започваме добре; първата вяра и първата любов, простотата на сърце, изпълнено с обект, ни поддържа, а след това позволяваме окото да бъде отклонено от обекта си. Сатана се беше опитал да смути учениците, като ги накара да се страхуват от Исус (ст. 26), но те скоро научиха от Неговите устни да бъдат смели. Тогава врагът ги тревожи с трудности. Каква глупост е да го слушаме, защото нима трудностите не ни водят към Христос? Бедни невярващи създания, каквито сме! В нашите изпитания, както и в нашите нужди, единственото нещо, което забравяме, е самото нещо, което не бива да изпускаме от поглед – божествената сила. Петър също, след като тръгна, започна да мисли за силата на вятъра и да поглежда назад към собствената си сила, забравяйки, че пред него имаше сила на привличане, по-силна от силата на гравитацията, която неизбежно щеше да го доведе до Исус. И той започва да потъва.
Кой не е бил, като Петър, на ръба на потъването? Нима всички не сме споделяли същата съдба? Но вик избухва от устните на ученика: „Господи, спаси ме“; той не казва: „Отдалечи се от мен“, защото вярващият познава Спасителя и че Неговият характер е да спасява. Петър вика за помощ точно когато е на път да постигне целта си, а Исус трябва само да протегне ръка, за да го привлече към Себе Си. Още един момент вяра и ученикът нямаше да потъне. Ще се съмняваме ли още? Нека се доверим на Този, Който е способен да ни спаси докрай, защото бурята няма да спре, докато Господ и Неговите не се съединят окончателно.
