„Ученикът не е по-горен от своя учител; но всеки, който е съвършен, ще бъде като своя учител.“ (Лука 6:40)В този пасаж Господ Исус напомняше на Дванадесетте, че когато излязат да правят ученици, не могат да очакват техните ученици да напреднат по-далеч в духовния живот, отколкото самите те са постигнали. С други думи, степента на нашето положително влияние върху другите е ограничена от това, което самите ние сме.
Или както каза О. Л. Кларк:
Не можеш да преподаваш това, което не знаеш; Не можеш да водиш там, където не отиваш.
Спасителят продължи да подсилва урока с историята за сламката и гредата. Човек върви покрай хармана, когато внезапен порив на вятъра запраща малка прашинка точно в окото му. Той го търка, дърпа горния клепач над долния и изпробва всички добронамерени съвети на приятелите си как да извади сламката от окото си.
Тогава аз идвам с телефонен стълб, стърчащ от окото ми, и му казвам: „Ето, скъпи приятелю, позволи ми да ти помогна да извадиш този атом от окото си.“ С наклонена глава той ме поглежда с останалото си добро око и казва: „Не мислиш ли, че първо трябва да извадиш стълба от собственото си око?“
Разбира се! Не мога да помогна на някой, който се бори с обсебващ грях, ако аз самият съм още по-окован от този конкретен грях. Не мога да го притискам да се подчинява на някаква ясна заповед от Писанието, ако аз самият не съм я изпълнил.
Всеки духовен провал в живота ми запечатва устните ми в тази конкретна област.
Когато моят ученик е станал съвършен, тоест, когато съм приключил с обучението му, не мога да очаквам той да бъде един сантиметър над моя собствен духовен ръст. Той може да напредне до моята височина, но не мога да го водя отвъд нея.
Всичко това отново подчертава, че трябва да внимаваме за себе си. Нашето служение трябва да бъде служение на характер. Важно е какво има вътре.
Може да сме красноречиви, умни и бързо говорещи, но ако има слепи петна в живота ни, области на пренебрежение и непокорство, тогава нашето ученичество на другите е случай на слепи, водещи слепи.
