„И Моисей каза на народа: Не бойте се, стойте неподвижни и вижте спасението на Господа, което Той ще ви покаже днес; защото египтяните, които видяхте днес, няма да ги видите вече никога. Господ ще се бие за вас, а вие ще мълчите“ (Изход 14:13,14). Ето първото отношение, което вярата заема в присъствието на изпитание: „Стойте неподвижни.“ Това е невъзможно за плът и кръв. Всички, които познават донякъде безпокойството на човешкото сърце при очаквано изпитание и трудност, ще могат да си представят какво означава да стоиш неподвижен. Природата трябва да прави нещо. Тя ще се втурва насам-натам. Би искала да има някаква роля в това. И макар да се опитва да оправдае и освети своите безполезни действия, като им дава внушителното и популярно заглавие „законно използване на средства“, все пак те са ясните и положителни плодове на неверието, което винаги изключва Бога и не вижда нищо освен тъмния облак на собственото си творение. Неверието създава или увеличава трудностите и след това ни кара да ги премахваме чрез нашите суетни и безплодни дейности, които всъщност само вдигат прах около нас, което ни пречи да видим Божието спасение.
Вярата, напротив, издига душата над трудността, направо към Самия Бог, и дава възможност да „стоиш неподвижен“. Нищо не печелим от нашето безпокойство и тревожни усилия. „Не можем да направим нито един косъм бял или черен“, нито „да прибавим един лакът към ръста си“. Какво можеше да направи Израел при Червено море? Можеха ли да го изсушат? Можеха ли да изравнят планините? Можеха ли да унищожат египетските войски? Невъзможно. Те бяха там, затворени в непроницаема стена от трудности, пред която природата можеше само да трепери и да чувства собствената си пълна безпомощност. Но точно това беше времето Бог да действа. Когато неверието е прогонено от сцената, тогава Бог може да влезе; и за да получим правилен поглед върху Неговите действия, трябва да „стоим неподвижни“. Всяко движение на природата, доколкото стига, е положителна пречка за нашето възприемане и наслада от божествената намеса в наша полза.
Това важи за нас във всеки един етап от нашата история. Вярно е за нас като грешници, когато под неспокойното чувство за грях в съвестта сме изкушени да прибягваме до собствените си дела, за да получим облекчение. Тогава наистина трябва да „стоим неподвижни“, за да „видим Божието спасение“. Защото какво бихме могли да направим по въпроса за изкуплението на греха? Можехме ли да стоим със Сина Божий на кръста? Можехме ли да Го придружим до „ужасната яма и тинестата кал“? Можехме ли да си пробием път нагоре до онази вечна скала, на която, във възкресение, Той е заел Своето място? Всеки здрав разум веднага ще обяви мисълта за дръзка богохулство. Бог е сам в изкуплението; а що се отнася до нас, ние трябва само да „стоим неподвижни и да видим Божието спасение“. Самият факт, че това е Божието спасение, доказва, че човек няма нищо общо с него.
Същото важи за нас от момента, в който сме започнали нашата християнска кариера. При всяка нова трудност, голяма или малка, нашата мъдрост е да стоим неподвижни – да спрем от собствените си дела и да намерим сладка почивка в Божието спасение. Нито можем да правим разлика между трудностите. Не можем да кажем, че има някои незначителни трудности, които сами можем да преодолеем; докато има други, в които нищо освен Божията ръка не може да помогне. Не, всички са еднакво извън нашите възможности. Ние сме толкова малко способни да променим цвета на косъм, колкото да преместим планина – да образуваме стрък трева, колкото да създадем свят. Всички са еднакви за нас и всички са еднакви за Бога. Затова трябва само с доверчива вяра да се хвърлим на Този, Който „смирява Себе Си (еднакво), за да погледне нещата, които са на небето и на земята“.
Понякога се оказваме триумфално преминаващи през най-тежките изпитания, докато друг път се плашим, колебаем се и се сриваме под най-обикновените обстоятелства. Защо е така? Защото в първия случай сме принудени да прехвърлим бремето си върху Господа, докато във втория глупаво се опитваме да го носим сами. Християнинът, сам по себе си, ако само осъзнаваше това, е като изтощен приемник, в който гвинея и перо имат еднакви импулси. „Господ ще се бие за вас, а вие ще мълчите.“ Скъпоценна увереност! Колко изключително е способна да успокои духа пред най-ужасяващите трудности и опасности!
Господ не само се поставя между нас и нашите грехове, но и между нас и нашите обстоятелства. Като прави първото, Той ни дава мир на съвестта; като прави второто, Той ни дава мир на сърцето. Че двете неща са напълно различни, знае всеки опитен християнин. Много хора имат мир на съвестта, които нямат мир на сърцето. Те, чрез благодат и чрез вяра, са намерили Христос, в божествената ефикасност на Неговата кръв, между тях и всичките им грехове; но те не са в състояние, по същия прост начин, да Го осъзнаят като стоящ, в Неговата божествена мъдрост, любов и сила, между тях и техните обстоятелства. Това прави съществена разлика в практическото състояние на душата, както и в характера на нечие свидетелство. Нищо не допринася повече за прославянето на името на Исус от онзи тих покой на духа, който произтича от това, че Той е между нас и всичко, което би могло да бъде причина за безпокойство в сърцата ни. „Ти ще го пазиш в съвършен мир, чийто ум е насочен към Теб, защото той Ти се доверява.“
Но някои се чувстват склонни да зададат въпроса: „Не трябва ли да правим нищо?“ На това може да се отговори, като се зададе друг въпрос, а именно: какво можем да направим? Всички, които наистина познават себе си, трябва да отговорят: нищо. Следователно, ако не можем да направим нищо, не е ли по-добре да „стоим неподвижни“? Ако Господ действа за нас, не е ли по-добре да отстъпим? Дали да бягаме пред Него? Дали да се намесваме усърдно в Неговата сфера на действие? Дали да Му пречим? Няма никакъв смисъл двама да действат, когато един е толкова напълно компетентен да направи всичко. Никой не би си помислил да донесе запалена свещ, за да добави яркост към слънцето по обяд; и все пак човекът, който би направил това, би могъл да бъде сметнат за мъдър, в сравнение с този, който се опитва да помогне на Бога със своята суетна услужливост.
Има особена сила и красота в изразите „Вижте спасението на Бога“. Самият факт, че сме призовани да „видим“ Божието спасение, доказва, че спасението е пълно. То учи, че спасението е нещо, извършено и разкрито от Бога, за да бъде видяно и насладено от нас. То не е нещо, съставено отчасти от Божии дела и отчасти от човешки. Ако беше така, не би могло да се нарече Божие спасение. За да бъде Негово, то трябва да бъде напълно лишено от всичко, което принадлежи на човека.
Единственият възможен ефект от човешките усилия е да вдигнат прах, който замъглява гледката към Божието спасение.
