„Никога няма да умиеш нозете ми.“ (Йоан 13:8)Господ Исус току-що се беше препасал с кърпа и беше напълнил леген с вода, подготвяйки се да умие нозете на учениците.
Когато дойде при Петър, Той срещна този категоричен отказ: „Никога няма да умиеш нозете ми.“
Защо? Защо Петър не искаше да се подчини на това благодатно служение от Господа? От една страна, може да е имало чувство за недостойнство; той не се е смятал за достоен да бъде обслужван от Господа.
Но съществува и реалната възможност отношението на Петър да е било продиктувано от гордост и независимост. Той не е искал да бъде от приемащата страна. Не е искал да зависи от други за помощ.
Същото отношение пречи на много хора да бъдат спасени. Те искат да заслужат спасението или да го спечелят, но да го получат като безплатен дар на благодат е под тяхното достойнство. Те не искат да се чувстват задължени на Бога.
Но „никой, който е твърде горд, за да бъде безкрайно задължен, никога няма да бъде християнин“ (Джеймс С. Стюарт).Тук има и урок за тези, които вече са християни. Всички сме срещали вярващи, които са принудителни дарители. Те винаги правят нещо за другите. Животът им е посветен на служение на техните роднини и съседи.
Тяхната щедрост заслужава висока похвала. Но има една муха в меда!
Те никога не искат да бъдат от приемащата страна. Те никога не искат някой да прави нещо за тях. Научили са се как да дават щедро, но никога не са се научили как да приемат с благодат.
Те се наслаждават на благословението да служат на другите, но отказват на другите същото благословение.
Павел се доказа като благодатен получател на дарове от филипяните. В благодарността си към тях той каза: „Не че искам подарък; но желая плод, който да изобилства за ваша сметка“ (Филипяни 4:17).
Той мислеше повече за тяхната награда, отколкото за собствената си нужда.
„Разказва се за епископ Уесткот, че в края на живота си той казал, че е направил една голяма грешка, защото, макар винаги да е бил готов да прави за другите до предела на възможностите си, никога не е бил готов да позволи на другите да правят за него, и в резултат на това е липсвал някакъв елемент на сладост и пълнота. Той не си е позволил дисциплината да приема много добрини, които не биха могли да бъдат върнати“ (Дж. О. Сандърс).У.Д.
