На дева Мария беше дадено най-чудесното послание от ангел Гавриил: „Светият Дух ще дойде върху теб и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светият, Който ще се роди, ще се нарече Син Божий“ (Лука 1:35 NKJV). Колко прекрасно, отвъд всяка човешка мисъл, е, че Божият Син е дошъл в човешка плът! Той не е наречен „дете на Бога“, а „Син Божий“. Той наистина е бил в човешка плът дете на Мария, защото „дете“ включва раждане, но като Син, раждане изобщо не е включено. Христос не е бил роден от Бога, както са вярващите. Когато влезе във връзка с хората, Той беше наречен „Син Божий“, защото от вечността в миналото се е наслаждавал на връзката на Син с Отца.
„Отец изпрати Сина като Спасител на света“ (1 Йоан 4:14). Беше ли Той Син, преди да бъде изпратен? Със сигурност беше. Някои са отрекли това и са твърдели, че Христос е станал Син само при въплъщението. Тогава Бог не е ли бил Отец, преди да изпрати Своя Син? Ако Бог е бил Отец, тогава абсолютно следва, че Христос е бил Син. Стана ли Бог Отец само когато Христос дойде на света? Не, наистина! Господ Исус отговори на това ясно и безспорно в Йоан 16:28: „Аз излязох от Отца и дойдох на света.“ Той направи Своето излизане от Отца различно от Своето идване на света.
Йоан 3:16 също е ясен по този въпрос: „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине никой, който вярва в Него, но да има вечен живот.“ Само глупаво неверие би променило това, за да каже: „Той даде Този, Който стана Негов Син.“
Изразът „единороден“ се среща само в писанията на Йоан, когато се отнася до Господ Исус, въпреки че е използван за сина на Авраам Исаак в Евреи 11:17. Думата не се отнася до раждане, а „славата беше на уникална връзка и думата „роден“ не предполага начало на Неговото Синовство. Тя наистина предполага връзка, но трябва да се разграничава от поколението, както се прилага към човека“ (У. Е. Вайн, Тълковен речник на новозаветните думи). Голямата грешка, която някои правят, е, че смятат, че тъй като в човешките отношения синът идва след баща си, тогава Христос като Син Божий трябва да е станал Син. Но думата „Син“ изобщо не предполага произход от нещо или някой друг, както думата „дете“. Господ Исус е бил Син на Отца от вечността в миналото, което предполага Неговото място на достойнство, единство и общение с Отца. И Неговото битие Син е фонът за синовство в човешките отношения, а не обратното. „Всички трябва да почитат Сина, както почитат Отца“ (Йоан 5:23). Ние почитаме Отца като Този, Който е безкраен, всезнаещ, вездесъщ, всемогъщ и вечен. Следователно Синът трябва да бъде почитан по същия начин. Той е по природа Син Божий, но вярващите стават синове Божии чрез осиновяване (Галатяни 4:1-7). Те стават деца Божии чрез новорождение, което никога не е било случаят с Господ Исус, защото Той е не „Детето Божие“. Той е Син по природа, със сигурност не по осиновяване.
Горните думи на Господ Исус може да изглеждат противоречие на Неговите думи в Йоан 14:28, където четем: „Моят Отец е по-голям от Мен.“ Той не говореше за това, че Отец е лично по-голям от Него, а по-скоро, че Той като Син е заел място, очевидно тогава в човешка плът на земята, под властта на Отца. Там Той също говореше за Своето завръщане при Отца.
Йоан се занимаваше много с това кой е Христос в славата на Неговото божество. Това е прекрасно видяно в Йоан 1:18. „Никой никога не е виждал Бога. Единородният Син, Който е в лоното на Отца, Той Го е изявил.“ Беше ли Той в лоното на Отца, преди да дойде на света? Със сигурност, винаги е било Неговата същност да бъде в лоното на Отца. Имайки толкова интимна връзка с Отца през цялата минала вечност, Той беше напълно квалифициран да Го изяви.
Йоан говори за Христос като „Словото“, преди да говори за Него като „Сина“. „В началото беше Словото; и Словото беше у Бога; и Словото беше Бог. То беше в началото у Бога“ (ст. 1-2). Точно както някои са се осмелили да отрекат, че Христос е бил Син Божий, преди да дойде на света, така има и такива, които смело твърдят, че Христос е станал Словото, когато е дошъл на света. Това е явно оскърбление към Писанието и към самия Господ.
Всъщност Словото нямаше начало. То беше „в началото“, преди да съществува времето, както го познаваме. То беше там. С други думи, То е вечна личност. То беше „у Бога“, тоест, То е отделна личност. „И Словото беше Бог.“ То е божествена личност. Нещо повече, „То беше в началото у Бога. То е вечно отделна личност. Като „Словото“, Христос е съвършеното изразяване на всички Божии мисли. Като „Сина“ Той е в лоното на Отца, Този, в Когото сърцето на Отца е съвършено проявено.
Свидетелството на Стария Завет
Въпреки че Агур говори за себе си като „по-глупав от всеки човек“ (Притчи 30:2), той задава въпроси в стих 4, които би трябвало дълбоко да развълнуват интелигентността на всеки израилтянин: „Кой се е възкачил на небето или е слязъл? Кой е събрал вятъра в шепите си? Кой е вързал водите в дреха? Кой е установил всички краища на земята? Какво е Неговото име и какво е името на Неговия Син, ако знаеш?“
Но нека си спомним, че това е Писанието и следователно Бог ни задава тези въпроси. Изправени сме пред великата слава на Създателя, след което ни питат: „Какво е Неговото име и какво е името на Неговия Син, ако знаеш.“ Той не попита: „Какво ще бъде името на Този, Който ще стане Божи Син в бъдеще?“ а: „Какво е Неговото име и какво е името на Неговия Син? Беше ли Христос Син Божий по времето, когато Агур е писал? Абсолютно! Няма избягване от тази сигурност.
Псалм 2, който има предвид съда над народите, пророкува думите на Господ Исус: „Аз ще проглася постановлението: ГОСПОД ми каза: „Ти си Мой Син; Аз днес Те родих“ (ст. 7). Фразата „Ти си Мой Син“ стои абсолютно сама в своето величествено великолепие. Той е Божи Син, защото е Бог. Това се отнася до Неговата лична слава, истинска от вечността в миналото. Обаче, „Аз днес Те родих“ е пророческо, отнасящо се до чудото на Неговото въплъщение. Някои са възразили срещу това, казвайки, че Христос е бил роден като Син чрез въплъщение. Но Писанието не казва: „Аз Те родих, за да станеш Мой Син.“ Ако такова нещо трябваше да се подразбира, тогава раждането щеше да бъде споменато първо, но това не е така. Първо се споменава величието на Неговата личност, след това фактът на Неговото раждане, което, разбира се, е в човешка плът.
Псалм 2 добавя и още един ценен урок за нас в стихове 10-12, където четем: „Сега прочее, бъдете разумни, царе; поучете се, съдии земни. Служете на Господа със страх и се радвайте с трепет. Целунете Сина, да не би да се разгневи и да погинете в пътя, когато гневът Му пламне малко. Блажени са всички, които уповават на Него.“ Въпреки че псалмът е пророчески за съда в последните дни, тези стихове са увещание към царете и съдиите сега, както е било и по времето на написването му. По това време им е било казано да „целунат Сина“, което е било дълго преди Той да бъде „роден“ в човешка плът. Също така, „Блажени са всички, които уповават на Него“ (ст. 12). Псалмистът със сигурност е написал това, за да насърчи хората по това време да уповават на Сина, което би било начинът да „целунат Сина“.
Друго най-красиво свидетелство за връзката между Отца и Сина се намира в Притчи 8:22-36, което започва: „Господ ме притежаваше в началото на Своя път, преди Своите дела от древността. Аз съм установена от вечността, от началото, преди да е имало земя“ (ст. 22-23). По-късно, в стихове 30-31, четем: „Тогава бях до Него като майстор-занаятчия; и бях всекидневно Неговото наслаждение, радвайки се винаги пред Него, радвайки се в Неговия обитаван свят, и моето наслаждение беше със синовете човешки.“ Мъдростта тук е ясно персонифицирана и личността не може да бъде никой друг освен Господ Исус, Синът на Отца, както свидетелства 1 Коринтяни 1:24: „Христос, Божията сила и Божията мъдрост.“ Колко много бихме пропуснали, ако не разпознаем, че Синът през миналите векове винаги е бил „Неговото [на Отца] наслаждение, радвайки се винаги пред Него“ (Притчи 8:30). Тази връзка между Отца и Сина е такава, която трябва дълбоко да радва сърцата ни и да насърчава нашата собствена настояща радост в „общението… с Отца и Неговия Син Исус Христос“ (1 Йоан 1:3). Забележете също, че дори в миналите векове „наслаждението“ на Сина „беше със синовете човешки“ (Притчи 8:31), защото никога не е имало време, когато Отец и Синът да не са имали предвид вечното благословение на вярващите.
Някои са протестирали, че Притчи 8 не може да се отнася до Божия Син, а само до мъдростта като принцип, защото за мъдростта се говори като за „тя“ в глава 8:1-3 и 9:1-6. Обаче, не е така в глава 8:22-36, защото мъдростта говори като личност там (виж ст. 12). Когато се говори за „тя“, акцентът е върху субективното действие на мъдростта в хората, но в Притчи 8:22-36 предметът не е нашето усвояване или разбиране на мъдростта, а мъдростта обективно в една личност, независимо от това как ни влияе. Тази личност може да бъде само Божият Син. Той дори не е видян като пример за мъдрост в този случай, защото никога не бихме могли да следваме такъв пример. По-скоро, Той е поставен пред нас като Обект на нашата предана обич и поклонение. Нека такъв пасаж от Писанието задълбочи нашето обожание на Отца и Сина.
Накрая, можем да се насладим на истината, заявена в молитвата на Господ Исус към Неговия Отец в Йоан 17:24: „Отче, желая и тези, които си Ми дал, да бъдат с Мен там, където съм Аз, за да видят Моята слава, която си Ми дал; защото Ти Ме възлюби преди основаването на света.“ Синът говори на Бога като на Свой Отец, и като Отец, Бог възлюби Своя Син още преди основаването на света. Колко съвършено това съвпада с различните пасажи, които разгледахме в този кратък труд.
Красотата на вечната връзка на любов между Отца и Сина със сигурност е предназначена да ни подтикне към поклонение и обожание пред Неговото лице.
—От Лесли М. Грант, адаптирано.
Човешкият език е подходящ да изразява човешки взаимоотношения и неща в сферата на човешките представи и идеи. Затова той е недостатъчен, за да опише адекватно божественото същество на вечния Бог и несътворената връзка, която трябва да съществува същностно без начало и край между трите лица на Триединния Бог. Изразите, които Бог е използвал, за да разкрие тези божествени неща, трябва да бъдат облечени в човешки език, който ние, хората, сме склонни да изопачаваме и изкривяваме, като влагаме в тях собствените си човешки идеи.
Но Бог е дошъл в Своята суверенна доброта към нас в тази наша естествена слабост. Като ни дава Своите божествено вдъхновени изявления за Себе Си, Той изобщо не ни е оставил на собствените ни разсъдъчни способности да спекулираме какво е казал. Вместо това, Той ни е направил участници в Своята собствена божествена природа, която има способността да схваща разкрити, божествени неща. И Той ни е дал Своя собствен Свети Дух да живее в нас, за да тълкува Неговото Слово и да просветлява нашето обновено разбиране относно истинското им значение. Това е голямо благо, но само когато не се осланяме на собственото си разбиране и имаме покорна воля и ученолюбиво сърце, Той може да ни води във всяка истина (Йоан 7:17; Притчи 3:5-6; 1 Коринтяни 2:10,12,14; Йоан 16:13). —Е. К. Хадли, адаптирано от „Вечният Син“
