Апостол Павел се хвалеше с кръста на нашия Господ Исус Христос и не се срамуваше от Евангелието, защото то е Божия сила за спасение за всеки, който вярва.
Забележете тогава, че Евангелието се проповядва за спасение, не за да подобри човека в плът, а за да го спаси; не за да подпомогне религиозните усилия на природата, а за да го доведе до Бога; за покорството на вярата, не на всички народи, а сред всички народи (Рим. 1:5). Следователно то не се проповядва, за да подобри света, нито за да обърне света, а е Божия сила за спасение за отделни личности, „за всеки, който вярва.“
Сега Божията сила за спасение е много специфична по своето значение, широко изражение; защото докато безвъзмездността на Божията благодат е показана в нейното благословение за всеки, който вярва, пълнотата е изложена в това да не спира, в своето благословение, да засади спасения телесно в присъствието на Бога в небесна слава. Знаем, че сме призовани „към Неговата вечна слава чрез Христос Исус“ и че Той „пострада веднъж за греховете, праведният за неправедните, за да ни доведе при Бога“ (1 Пет. 5:10; 3:18). Сега е съвсем правилно да се говори за вярващите като „спасени“, защото имаме спасението на душите си сега чрез вяра, както казва Писанието: „Получавайки края на вашата вяра – спасението на душите ви.“ Но ние чакаме спасението в пълния му смисъл: „изкуплението на нашето тяло“, „спасението, готово да се открие в последно време“, когато, в духовни тела, подходящи за небесна и вечна слава, и съобразени с образа на Сина, ще бъдем в пълно притежание и наслада на това велико спасение (Рим. 8:23; 1 Пет. 1:5, 9).
