Трите кратки Писания, на които искам да обърна внимание, са следните: 2 Коринтяни 5:9, 1 Солунци 4:10-11, Римляни 15:20.
Преводачите на Оторизираната версия по някаква причина са използвали три различни думи – „труд“, „учение“, „стремеж“ – за да преведат една дума, която се среща в гръцкия текст на всеки от тези пасажи. Казват ни, че на английски също има една дума, която биха могли да използват, но не са – думата „амбиция“.
Именно на тази една дума желая да обърна внимание и да я подчертая на трите места, където се среща – единствените три в Новия Завет, вярвам. Нека прочетем стиховете, като добавим споменатата дума.
„Затова ние сме амбициозни, та било то присъстващи или отсъстващи, да бъдем приети от [угодни на] Него.“
„Молим ви… да бъдете амбициозни да бъдете тихи и да вършите своята работа.“
„Да, така съм бил амбициозен да проповядвам благовестието, не там, където Христос беше назован, за да не градя върху чужда основа.“
Ако тези неща са били важни за апостола по отношение на него самия и на другите, то е излишно да казваме, че са важни и за нас.
Същността на християнската амбиция
Амбициозният човек обикновено е егоист, независимо дали търси власт или положение, богатство или слава. Егото е в основата на всичките му начинания. Всичко се разглежда в светлината на неговата цел и се насочва към нейното постигане. Но от горепосочените Писания можем да видим, че съществува амбиция, която може да влезе в християнския живот, давайки му определена цел и насока, без тези егоистични черти.
Човек от света без амбиция живее безцелен и безпосочен живот и дори от своите събратя не е ценен. Апостол Павел не е живял такъв живот, нито е желаел другите да живеят. Чуйте го да казва във Филипяни 3: „Едно нещо правя“, защото като атлет той забравяше задните неща и се стремеше напред, за да достигне целта. И все пак не е достатъчно да имаме желания, защото четем: „Душата на ленивия желае, но няма нищо; а душата на прилежния ще бъде наситена“ (Притчи 13:4). Трябва да имаме енергия да преследваме и постигаме това, което желаем.
Християнският живот не е просто носене по вятъра и течението, а по-скоро плаване срещу тях. За какво сме определени? Големият определящ фактор за постигане на нашата цел не е толкова силата на бурята, колкото посоката на платната.
Нашият благословен Господ беше изцяло отдаден на Божията воля и ние знаем силата на ветровете, които духаха, за да Го отклонят от пътя Му. Сякаш всички ветрове на скръбта избягаха от пещерите си и се втурнаха да Му пречат. Но „Твоята воля да бъде“ – каквото и да струва – беше Неговият отговор на всичко това. Такава беше прекрасната преданост на този смирен живот с цел. Нека тогава помним, че не нашата среда, а нашата цел ще определи нашия път.
Амбиция за лично приемане (2 Коринтяни 5:9)
Сега да разгледаме първото от нашите Писания. Амбицията на апостола се отнасяше до неговото лично състояние и до отношението му към Господа. Преди всичко той желаеше да бъде лично приятен или угоден на Господа. Това не беше точно неговата служба, макар че щеше да ѝ придаде цвят. Не беше това, което той желаеше да бъде пред очите на обществото, а по-скоро пред очите на Христос. Пред очите на обществото църквата в Ефес изглеждаше като свидетел за Христос и показваше голяма енергия в служението; но пред Неговите очи те бяха група отстъпници. Господ имаше това против тях – любовта им към Него не беше това, което беше преди! Дали това беше угодно на Него? Това Го наскърбяваше силно и показваше падение, от което нямаше начин за възстановяване освен покаяние.
Как ние стоим по отношение на това? Изглежда, че апостолът желае да ни покаже, че нашето духовно състояние е много по-важно за Господа от количеството на нашето служение. Твърде лесно е да се прикрие ниско духовно и морално състояние с по-голяма активност в служението или чрез приемане на това, което изглеждат като високи идеали.
Има ясна светлина, хвърлена върху този момент от стиха в Марк 3, който ни казва как Господ избра дванадесетте да бъдат „с Него“, преди да ги изпрати да проповядват. Именно с Него ние получаваме нашето духовно състояние повлияно и подобрено; и едно нещо, което аз самият съм усетил, е, че работата под високо напрежение в служба на Господа не е непременно най-доброто за душата.
Нека нашата амбиция бъде да бъдем угодни на Бога. Според закона е имало не само хлебен принос (Левит 2), но и нов хлебен принос (Левит 23:16-17). Първият символизираше това, което Христос беше лично за Бога, благоухание на наслада – не Неговата работа, а Неговият живот на съвършено благоухание. Вторият символизираше Неговия народ, представен в силата на Светия Дух. Наша привилегия е да бъдем част от това и да отразяваме някои от тези морални превъзходства, които така ярко сияеха в Него. Това, пак казвам, не е служение, макар че щеше да го оцвети и да му придаде характер.
Амбиция за тихо, благочестиво свидетелство (1 Солунци 4:10-11)
Във второто Писание Павел говори за друга амбиция, с която би искал да види младите новообърнати в Солун да се отличават: това не е точно по отношение на самите тях, а на тяхното свидетелство към тези, които са отвън. Те трябваше да изобилстват в любов един към друг и да водят тих, благочестив, ненатрапчив живот в ежедневните си дела. Това би било в рязък контраст с хората от света, които се стремяха да надхитрят един друг, вместо да се обичат, и да бъдат постоянно в центъра на вниманието, както се казва. Тук той отдава почит на онези, които прославят Бога сред дисциплината на ежедневния бизнес живот.
Благодатта ни учи как да правим това, както ни казва апостолът в Тит 2. Да живеем „разумно“ в себе си, „праведно“ по отношение на другите, „благочестиво“ по отношение на Бога, ще премахне скучната монотонност от живота и ще ни накара да бъдем одобрени дори от хората (виж Римляни 14:18). Тяхното християнство трябваше да се вижда в ежедневните им дрехи – не в книги , а в ботуши.
Други показваха лошо свидетелство в тези неща и, за съжаление, намираха повод за това в сладката надежда на Евангелието – идването на Господа. Те изобщо не работеха и така станаха заети в служба на Сатана, бърборещи в чужди дела. Да не правиш нищо по отношение на работата винаги е лошо за духа, душата и тялото. Той ги призовава към стабилно, тихо, близко ходене с Бога и да го направят своя амбиция.
Когато ги призовава да бъдат тихи, той не иска да бъдат неми или мълчаливи. Това е тишина в контраст с показност, трескава суетня и вълнение. Не е нужно да привличате внимание към себе си, и все пак можете да говорите за Господа, докато вършите своята работа, като по този начин показвате светлина сред тъмнината: „Разпръснатите отидоха навсякъде, проповядвайки Словото“ (Деяния 8:4). Те просто „разказваха“ Словото; не можеха да го запазят за себе си. Не позволявайте на работата ви да скрие светлината ви. Нито е необходимо да я натрапвате на хората. Просто я оставете да свети!
Амбиция за пионерско евангелизиране (Римляни 15:20)
В третото Писание Павел ни разказва за своята амбиция във връзка със служението си. Той не желаеше просто да има евангелски възгледи, а да бъде евангелизатор практически. Неговата амбиция беше не само да има евангелски симпатии, но и да бъде агресивно евангелизаторски в разпространяването на истината на Евангелието, където нямаше да гради върху чужда основа.
Може би ще кажете, предполагам, че сега говорите в полза на мисионерската работа. Да, но мисионерската работа няма границата, която често ѝ поставяме. По-правилно е да говорим за нея като за евангелизиране. Без съмнение апостолът е имал предвид това, което наричаме мисионерска работа сред неевангелизираните маси от езичници; и нека Бог умножи хилядократно онези, които имат амбицията да посетят такива места, където няма страх да се гради върху чужда работа.
Но нека се застъпя и се моля за друга форма на същата амбиция, която да се намери на полета малко по-близо до дома. Пионерската работа е също толкова необходима днес там, където живеем и работим, колкото е необходима навсякъде; защото има десетки хиляди кръстени езичници, както има и некръстени езичници в тъмните места на земята. Какво слушат днес събранията, които влизат в църквите? В огромното мнозинство от случаите всичко друго, но не и Евангелието.
Апостол Павел е основавал събрания; тоест, той е проповядвал евангелието и е учил вярващите да се събират в името на Господ Исус Христос. След това Аполос понякога е идвал и е поливал това, което той е посял, и Бог е давал растежа.
Дали това е изчезнало? И ако не, можем ли да кажем, че се отличаваме с него? Била ли е това една от амбициите на живота ни? Разбира се ще възникнат трудности, но вярата вижда възможност в трудността, докато леността ще търси възможност да избяга от трудността.
Призив за действие
Това, за което бих се застъпил тогава, и което съм сигурен, че Господ би одобрил, е християнската младеж да приеме като бреме на сърцата си да излезе с евангелието. Нека го занесат в градове, училища и университети, обвити в мрак, докато в много случаи се хвалят със своята светлина и интелигентност, но са отровени от злото на модернизма. Нека не чакат толкова много покани тук и там от други строители, които наистина може да имат повече усърдие и смелост от тях самите, и все пак да им представят не твърде добра основа, върху която да строят.
Бих се застъпил и за всеотдайни млади мъже, които ще превърнат своите бизнес пътувания във възможности да достигнат до хората със Словото. Колко благословени ще бъдем, ако направим всяка от трите амбиции своя собствена!
