„Но ви казвам наистина, има някои от стоящите тук, които няма да вкусят смърт, докато не видят Божието царство. И стана след тези думи, около осем дни, че като взе Петър, Йоан и Яков, Той се изкачи на планина да се моли. И докато се молеше, видът на лицето Му стана различен, а дрехите Му бели и сияйни.“ (Лука 9:27-29)
Често четем, че Господ се изкачва на планина, за да се моли там (виж Лука 6:12; Лука 22:39-41; Матей 14:23). Планината говори от една страна за отделяне от хората, а от друга страна за близост до Бога. Който се изкачва на планина, оставя долината за известно време, за да бъде сам и да има по-широка перспектива. От планината, образно казано, човек може да види някои неща малко повече през очите на Бога (виж Второзаконие 34:1).
Пътят, по който Исус пое, водеше през страдание към слава. По този път Той, като зависим Човек, също се нуждаеше от насърчение. Псалм 110 стих 7 пророчески казва за Него: „Той ще пие от потока по пътя; затова ще вдигне глава.“ Сцената на планината на Преображението със сигурност беше такова пиене от потока на Бога, който и за нас винаги е пълен с вода (виж Псалм 65:9). Там Той обсъди с Моисей и Илия Своето заминаване, което трябваше да изпълни в Йерусалим. Какво насърчение е да знаеш, че в този момент очите на небето бяха върху Него. Малко след това се казва: „И стана, когато се изпълниха дните на Неговото възнесение, че Той твърдо реши да отиде в Йерусалим“ (Лука 9:51).
„Началникът и усъвършител на вярата“ постоянно имаше пред очите на сърцето си бъдещата Си слава. Тази надежда Му помогна да понесе отхвърляне, преследване и страдание тук на земята, защото четем, че „> Който, предвид радостта, която Му предстоеше, издържа кръста, като презря срама“ (Евреи 12:2).
Същото трябва да бъде и с Неговите ученици. Веднага след като Господ им представи цената на ученичеството, там на планината Бог им даде прекрасно пророческо видение за бъдещи събития. Години по-късно Петър си спомни за това и се окуражи за последните стъпки, които му предстояха по пътя към мъченичеството (виж 2 Петър 1:14-19). Същият апостол пише: „> И ние имаме по-сигурно пророческо слово, на което добре правите, че внимавате (като на светилник, който свети на тъмно място), докато се зазори денят и утринната звезда изгрее в сърцата ви“ (2 Петър 1:19).
Сега страдаме в този проклет свят, докато следваме отхвърлен Христос. Но скоро – може би дори днес – Той ще дойде отново, за да ни отведе в дома на Своя Отец, вечното обиталище на Бога. Ние също чакаме деня, когато Той, Който беше отхвърлен и разпнат тук, ще управлява това творение в сила и слава – и то с нас до Него! Бог иска да се занимаваме с бъдещите събития, за които ни говори в Своето Слово. Той иска да знаем нещата, които ни очакват в края на пътя. Очакването на това ни подтиква да бъдем победоносни завоеватели всеки ден!
Често очакването на следващата почивка ни помага да се съберем отново и да се справим с останалите задачи възможно най-добре. Вярно ли е това и по отношение на вечността? До каква степен надеждата, че скоро ще бъдете завинаги с Христос и че Бог ще изтрие всяка сълза от очите ви, влияе на живота ви днес? Имате ли моменти, когато оставяте „долината“ зад себе си за няколко минути, за да отидете на „планината“, за да говорите с Бога за Неговите интереси и цели?
