Специалното място и обхват на посланието
Посланието до Римляните е добре поставено начело на всички останали, тъй като систематично полага основите на отношенията на човека с Бога; като същевременно примирява тази универсална истина за положението на човека, първо в отговорност, и второ в благодат, със специалните обещания, дадени на юдеите. То също така установява великите принципи на християнската практика, морала, не на човека, а този, който е плод на светлината и откровението, дадени от християнството. Важно е да се види, че то винаги разглежда християнина като в този свят. Той е оправдан и има живот в Христос, но е тук, и не се разглежда като възкръснал с Него.
Подредбата, разделенията и съдържанието на книгата
Следното е, вярвам, подредбата на посланието. След няколко уводни стиха, които отварят неговата тема, няколко от които са от най-дълбоко значение и дават ключ към цялото учение на посланието и истинското състояние на човека с Бога (Римляни 1:1-17), апостолът (до края на Римляни 3:20) показва, че човек е напълно покварен и изгубен, във всички обстоятелства, в които се намира. Без закон, това беше необуздан грях; с философия, това беше осъждане на злото и извършването му; под закон, това беше нарушаване на закона, докато се хвалеше с неговото притежание и опозоряваше името на Този, с чиято слава тези, които го притежаваха, бяха (така да се каже) идентифицирани, като бяха получили от Него този закон като Негов народ. От Римляни 3:21 до края на Римляни 8 намираме лекарството ясно изложено в две части. В Римляни 3:21 до края на главата, по общ начин, чрез вяра кръвта на Христос е отговорът на целия грях, който апостолът току-що е описвал; след това, в Римляни 4, възкресението, печата на Христовото дело и свидетелството за неговата ефикасност за нашето оправдание. Всичко това отговаря на отговорността на Адамовото дете, която законът само утежняваше, според пълната благодат, разгърната в Римляни 5:1-11. Но в Римляни 8 се приема, че те са в Христос, Който е горе, поставяйки този, който има дял в него (тоест всеки вярващ) в ново положение пред Бога в Христос, Който по този начин му даде свобода и живот — свободата, в която Самият Христос беше, и живота, който Самият Той живееше. Именно това последното неразривно обединява оправданието и святостта в живота.
Но с това е свързана и друга точка, която дава повод да се отбележи още по-важно разделение на темите на посланието. От Римляни 3:21 до края на Римляни 5:11 апостолът разглежда темата за нашите грехове — индивидуалната вина е посрещната от кръвта на Христос, Който (в Римляни 4), предаден за нашите прегрешения, е възкресен за нашето оправдание. Но от Римляни 5:12 се разглежда въпросът за греха — не бъдещ съд, а избавление от настоящо състояние. Едното завършва с благословението от Римляни 5:1-11, другото с това от Римляни 8.
В Римляни 9-11 апостолът примирява тези истини за същото спасение, общо за всеки вярващ човек без разлика, с обещанието, дадено на юдеите, извеждайки чудната Божия мъдрост и начина, по който тези неща са били предвидени и разкрити в словото.
След това той излага (в Римляни 12 и следващите) практическия християнски дух. В тази последна част той намеква за събранието като тяло. В противен случай, като цяло, това е човекът, индивидът, пред Бог на праведност; и делото на Христос, което го поставя там индивидуално в мир. По същата причина, освен в един пасаж в глава 8, за да се въведе застъпничество, възнесението не се споменава в Римляни. То разглежда смъртта и възкресението на Христос като основа за нов статут на човека пред Бога.
Посланието като откровение на Бога в личността на Христос: пробуждане на човешката нужда и донасяне на това, което я посреща
Нека сега да разгледаме хода на мисълта, даден от Светия Дух в това послание. В него намираме отговора на тържествения въпрос на Йов, разгневен, че се оказва без ресурс в присъствието на Божия съд: „Зная, че е така наистина, но как може човек да бъде праведен пред Бога?“ Въпреки това, това не е първата мисъл, която се представя на апостола. Това е човешката необходимост; но евангелието идва първо, разкривайки и донасяйки Христос. То е благодат и Исус, които то носи в ръцете си; то говори за Бога в любов. Това пробужда чувството за нужда, докато донася това, което я посреща; и дава нейната мярка в благодатта, която ни представя цялата пълнота на Божията любов в Христос. Това е откровение на Бога в Личността на Христос. То поставя човека на неговото място пред Бога, в присъствието на Този, Който е разкрит — както в самия него, така и в благодат в Христос. Всички обещания също са изпълнени в Личността на Този, Който е разкрит. Но е важно да се отбележи, че то започва с Личността на Христос, а не с прошка или праведност, въпреки че това е напълно развито по-късно от стих 17. Сърцето и съвестта са включени. Законът може да покаже човешката вина, и дори, когато е духовно познат, разрушеното състояние на човека, на съвестта; чувството за нужда доказва, че и сърцето е приведено в действие.
