„Понеже сърцето ти беше нежно и ти се смири пред Бога, когато чу думите Му против това място и против жителите му, и се смири пред Мене, и раздра дрехите си, и плака пред Мене, Аз също те чух, казва Йехова“ (2 Летописи 34:27). Един Божий служител си спомня преживяване във връзка с истинската молитва и смирение: В една определена църква бяха организирали поредица от събрания за няколко дни, аз бях поканен да бъда проповедник. Джон Хайд, както обикновено, беше скрит в молитвената стая. Лицето му беше изпито и слабо – очевидно беше тежка борба.
Никога не съм срещал по-черна стена от безразличие и упорито задоволство. Нощ след нощ атмосферата оставаше студена и мъртва. Бедният Джон изглеждаше все по-свит. Бремето върху него беше ужасно! Просто си представям онази черна студена нощ, с която трябваше да се сблъскаме, и до ден днешен тя изпълва душата ми с ужас като от тъмнина от бездънна пропаст.
И все пак всичко това трябваше да изпълни душата ми с радостта от победата, защото колкото по-големи са усилията на Сатана, толкова по-сигурно е, че Неговият завоевател ще го стъпче под краката Си. О, борещи се Божии светии! Колкото по-трудна е борбата, толкова повече надежда трябва да изпълва душите ви, защото Сатана се бори най-усилено само там, където най-много се страхува от поражение. Така че колкото повече изглежда, че надвива, толкова по-славна е победата, която предстои!
Най-накрая дойде последната нощ от тези събрания. Посланието беше предадено със сълзи – нито едно друго око не беше мокро – нито едно сърце не беше докоснато. Джон, както обикновено, беше във „вътрешната стая“, лицето му беше заровено в пода в агония на молба. Всички знаехме къде е и какво прави. Веднага след обръщението нашият възрастен приятел и главен старейшина (сега с Джон – да, по-скоро с неговия Учител – в слава) излезе напред и с тих глас поиска разрешение да говори. Разбира се, то беше с радост дадено.
Той се обърна към публиката и каза: „Братя, може би сте забелязали, че много рядко съм присъствал на тези събрания. Причината е, че Бог имаше спор с мен. Всички знаете, че в тази станция се продава известен персийски килим. Е, бях решил да го купя и си мислех, че ако е евтин, ще го запазя за собствения си хол; но ако е скъп, може да бъде поставен в офиса ми и правителството ще плати за него (той беше виден държавен служител).
Всеки път, когато идвах на тези събрания, този килим изникваше пред очите ми и ми пречеше да получа благословението си. Сега съм решил, че ако този килим се продаде скъпо, ще го взема за себе си, но ако се продаде евтино, ще отиде в офиса ми. Тогава той извика силно в агония: „О, братя, аз съм вашият главен старейшина, който стои между душите ви и благословението! Аз съм поставил този препъникамък на пътя ви! Признавам го със срам. Бог да ми прости за този голям грях, който извърших против вас, Неговия народ, както и против Него!“
Колко чудно Той показа Своето прощение! Как Той там и тогава „очисти от всяка неправда“! Всички бяха докоснати; нито едно сухо око не се виждаше там. Сълзи течаха наляво и надясно.
Напрегнатото мълчание беше нарушено от друг старейшина. „Братя, нашият приятел не е единственият, който е пречил на благословението от това събрание. Аз съм бил по-голям грешник от всички. От години се карам с брат си старейшина – и той назова човека, с когото отдавна е имал дълбока, никога не умираща вражда – разказвал съм лъжи за него.“ Имаше движение от противоположната страна на църквата. Един мъж се изправи, лицето му работеше. „Брате, аз съм бил по-голям грешник от теб по този въпрос. Само днес съм разказвал лъжи за теб. Моля те да ми простиш, защото Бог милостиво чу моя вик за прошка и ми прости.“ Тогава двамата се приближиха един към друг и там в църквата тези доживотни врагове се прегърнаха като братя в Христос.
Какво последва, никое перо не може да опише. „Има радост пред Божиите ангели за един грешник, който се покайва.“ Каква радост, когато толкова много се покайваха. Това събрание, може би по-разделено дори от църквата в Коринт, макар и, слава Богу, не толкова пълно с крещящи грехове (но Свети Павел може да благодари на Бога за благодатта и даровете, които бяха дадени на една църква, която падна толкова ниско) – това събрание беше обединено като едно семейство в Христос онази нощ. От всички страни стари врагове ставаха приятели. Светият Дух изобличаваше всички в грях и водеше до тази голяма нежност и прошка за миналото. Чух една сестра да казва на друга: „Помниш ли онзи петел, който изгуби и ме обвини за изчезването му? Да, аз го убих. Ще ти изпратя две кокошки на негово място“ (четирикратно възмездие).
„Не, не“, казва другата. „Не трябваше да му позволявам да влиза в градината ти, за да унищожава растенията ти, или някакво подобно извинение. Едно момче ме хвана за краката – то коленичеше пред мен и плачеше. „Падре Сахиб, прости ми; заради Христос, прости ми.“ „Момчето ми, никога не съм те виждал преди.“ „Знам това, но по време на всички събрания съм говорил против тях.“ „Бог ти е простил, сине мой. Как мога аз да постъпя иначе?“
А Джон Хайд? Той виждаше труда на Христовата душа и нашата, като беше удовлетворен. Но той беше скрит, за да бъде цялата слава само на Бога. Нито една сълза никога не е напразна.
