Две притчи за двама синове: Истинско обръщане и служение

Две притчи за двама синове Истинско обръщане и послушно служение

В евангелията има две притчи за баща с двама сина. Първата, обикновено наричана „Притчата за блудния син“, е разказана от Исус на смесена група от бирници, грешници, фарисеи и учители на Закона. Исус е критикуван, че общува с грешници. Чрез тази притча Той показва, че действията Му са в хармония със сърцето на Неговия Отец. Другата притча е за баща с двама сина в лозе. Исус я разказва на смесена група, която включва главни свещеници и старейшини на народа. Чрез тази притча Исус изтъква, че докато религиозните говорят за послушание, бирниците и блудниците всъщност се покоряват и се покайват. Въпреки че тези притчи са адресирани до еврейска публика, те илюстрират процеса на истинско обръщане и нуждата от послушно служение. Нека разгледаме по-отблизо.

Притчата за блудния син – Лука 15:11-32

Терминът „блуден“ означава разточителен. Обичайното име на тази притча е избрано, защото по-малкият син пропилява наследството си. Но тази притча има и други важни действащи лица освен по-малкия син, а разточителството не е нейната централна тема. Предложени са някои по-добри заглавия като „Притчата за любящия баща“ или „Притчата за изгубените синове“. Ясно е, че бащата в тази история е обичал и двамата сина, и всеки е имал свой собствен проблем.

По-млад син: Светски грешник

По-младият син се уморява от рутината у дома. Мисълта да „бъда свой собствен господар“ без ограничения го привлича. Той си иска правата и тръгва да търси удоволствие и удовлетворение. Неговото отношение е тъжна, но вярна картина на човешкото сърце. По природа сме егоцентрични. Не обичаме да ни казват какво да правим.

Рядко удоволствията оправдават очакванията ни. Когато вълнението отмине, отново осъзнаваме жаждата си. Подобно на по-младия син, ние тичаме след друго преживяване. Някои приемат това плитко съществуване и го живеят до смъртта си. В тази притча по-младият син най-накрая се събужда в средата на сериозна криза – той е разорен, самотен и гладен. Отново виждаме реална картина на нашето човешко сърце, което се нуждае от криза, за да се събуди. Когато дойде на себе си, той каза: „Колко наемници на баща ми имат храна в изобилие, а аз тук умирам от глад! Ще стана и ще отида при баща си и ще му кажа: ‘Татко, съгреших против небето и против теб. Вече не съм достоен да се наричам твой син; направи ме като един от наемниците си.’ И така, той стана и отиде при баща си“ (Лука 15:17-20).

Господ допуснал ли е някаква криза в живота ви? Чувствате ли празнотата си, греховността си? Обръщането е повече от повтаряне на „молитва на вяра“. Истинското обръщане започва с чувство на отчаяние. Ние сме убедени, че сме грешници и че сме обидили Светия Бог! Това води до покаяние. Подобно на по-младия син, ние се обръщаме, изповядваме вината си и се хвърляме в обятията на Отца за милост. И едва тогава преживяваме това, което открива този млад мъж: че бащата не е ядосан, въпреки че има пълното право да бъде. Бащата извиква: „‘Донесете угоеното теле и го заколете. Нека да направим пир и да празнуваме. Защото този мой син беше мъртъв и отново е жив; беше изгубен и е намерен.’ И така, те започнаха да празнуват“ (15:23-24).

Забележете, че покаялият се син се върна сам. Той не се прибра с приятелите си проститутки или с някои от свинете. Той не се опита да преговаря или да поставя предварителни условия за връщане в бащиния дом. Истинското покаяние води до съкрушение и смирение. С течение на времето то естествено ще се прояви в променен живот.

По-голям син: Религиозен грешник

Когато Исус разказва тази притча, по-големият син представлява фарисеите и учителите на Закона. Той е зает да работи на бащиното поле. Днес той може да представлява религиозните, тези, които се опитват да правят неща за Бога и своите събратя по вяра. Разбира се, положително е, че е бил зает на бащиното поле. Но подобно на по-малкия си брат, той също е имал сериозен проблем: сърцето му не е било правилно. По-големият син е работил по грешна причина, сравнявал се е с другите и е имал прекалено оптимистичен поглед за това колко добре се справя: „Всички тези години аз ти робувах и никога не наруших заповедите ти. И все пак ти никога не ми даде дори едно яре, за да мога да празнувам с приятелите си“ (15:29). Въпреки че този син е живял близо до баща си, той не е споделял сърцето на бащата. Мечтата му е била да празнува с „приятелите“ си, а не с баща си. Когато баща му е бил щастлив и се е радвал, по-големият син е бил огорчен и ядосан. Това е тъжна картина на християнството без благодат. Радваме ли се, когато нашият небесен Отец се радва? Винаги ли?

Нашето религиозно сърце е измамливо. Фактът, че работим усилено на бащиното поле – ограничавайки свободата си и правейки жертви – успокоява съвестта ни. Започваме да чувстваме, че Отец трябва да ни обича повече от онези, които не работят толкова усилено. Може дори да сме малко критични към онези, които са по-спокойни или които работят по различен начин. С течение на годините започваме да мислим, че знаем как трябва да се управляват нещата. За доброто на Отца и на полето, ние правим няколко „правила“ за тези около нас. Правим Отца да изглежда по-строг, отколкото е в действителност, и скоро се оказваме, че не се радваме, когато Отец се радва!

Защо по-големият син отказа да влезе в къщата и да празнува с брат си и баща си? Защото искаше справедливост, а не благодат. По-малкият син трябваше да бъде наказан, преди да бъде приет отново. Не трябваше да му се вярва, докато не покаже плодове на покаяние. Да се присъедини към празненството би изпратило грешно послание на по-малкия му брат. Той би се свързал с това, което той смяташе за неправедно. Дори молбите на бащата не промениха решението му. Тези, които нямат непосредствена нужда от Божията благодат, тълкуват действията на бащата погрешно. Изглежда твърде евтино, твърде лесно. Когато не сме съгласни с начина, по който Бог действа, е трудно да споделим радостта Му, когато някой се покае, поиска прошка и изрази желанието си да бъде приет.

Научих, че нашият Отец излива Своите благословения върху много хора, проекти, ситуации – дори върху онези, с които може да не е напълно съгласен! Ако Той чакаше съвършенство, преди да благослови, никога нямаше да благослови никого от нас! Нашият Отец знае кога сърцето ни е правилно. Неговата благодат е такава, че Той не само благославя, но и празнува, дори когато все още има много място за подобрение! „Трябваше да празнуваме и да се радваме, защото този твой брат беше мъртъв и отново е жив; беше изгубен и е намерен“ (15:32). Това не е самодоволство. Искаме да бъдем библейски основани, святи и послушни християни. Но не позволявайте на това, което липсва, да ви спре да празнувате това, което Господ прави. Присъединете се към Отца си и се научете да се радвате, дори когато виждате недостатъци и потенциални трудности.

Притчата за двамата сина – Матей 21:28-32

Спасението е дар. Когато се покаем и предадем живота си на Господа, ние сме простени и веднага ставаме Божии деца. Не можем да допринесем за това спасение с нашите дела; ние смирено вярваме и приемаме. Но след нашето обръщане има работа за вършене! „Имаше един човек, който имаше двама сина. Той отиде при първия и каза: ‘Сине, иди и работи днес на лозето’“ (21:28). Този призив се основаваше на връзка – баща, който пита син. Това беше заповед, а не предложение. Включваше работа и имаше степен на спешност – „днес“. Уроците от тази притча са приложими за всеки християнин днес.

Първи син: Работещ християнин

Как отговори първият син на призива на бащата? „‘Няма да отида,’ отговори той, но по-късно промени решението си и отиде“ (21:29). Какви възможни причини би могъл да има този син да откаже? Защо понякога отказваме да вършим Господната работа?

• Власт: Не му харесваше някой да му казва какво да прави. Имаше си собствени идеи.
• Задача: Не му харесваше да работи на лозя. Предпочиташе по-уважавана работа.
• Връзка: Може би не се разбираше добре с баща си, а без общение няма желание за послушание.
• Дневен ред: Беше твърде зает, за да работи на бащиното си лозе.
• Колеги: Не харесваше другите, които работеха на лозето.
• Съмнения: Можеха ли думите на баща му да имат скрито значение?

Каквато и да е била причината му, той каза „не“ и си тръгна. Докато минаваше покрай лозето и видя голямата нужда от работници и разочарованието в очите на баща си, той преосмисли. Казано ни е, че „по-късно“ той промени решението си и отиде.

Съпротивлявали ли сте се на призив да работите по някой аспект от лозето на нашия Отец? Призовава ли ви Той да помогнете в летен лагер, да разпространявате евангелска литература или да посетите нов съсед? Християнското служение включва послушание, отричане на собствените ни вкусове, идеи и мнения. Когато чуем нашия Отец да казва „Сине, иди“, трябва да отидем. Когато Той казва „Работи... на лозето“, трябва да кажем „Да, Господи“. И когато Той казва „днес“, трябва да спрем да мечтаем за бъдещето и да действаме!

Втори син: Говорещ християнин

Този баща отиде при втория син със същата молба. Първоначалният отговор на сина сигурно е бил радост за баща му: „‘Ще отида, господине,’ но той не отиде“ (21:30). Можете ли да видите как усмивката на бащата се превръща в разочарование с течение на деня?

Поведението на този втори син говори за спонтанни, импулсивни християни; за да бъдем по-реалистични, то говори за нас, когато бързо казваме „да“ на призив за служение, но никога не стигаме до действителното му изпълнение. Може би си спомняте онези емоционално наситени моменти, когато изпяхте искрено обещание да се покорявате и да Го следвате навсякъде, на всяка цена, до края на живота си! Защо вторият син каза „да“, но след това не се появи? Разгледайте някои възможности:

• Искреност: Каза „да“, за да зарадва баща си, но всъщност не го мислеше.
• Имидж: Каза „да“, за да си помислят слушателите, че е послушен и сътрудничещ син.
• Жертва: Първоначално си е мислил, че ще е лесна работа, но когато видял, че задачата е трудна, променил решението си.
• Социални причини: По-късно чул, че другият му брат няма да отиде. Без него работата нямаше да е толкова забавна. Затова решил да не отива.
• Справедливост: Нямаше да е честно той да работи, без брат му да работи.

Можете ли да се идентифицирате с някоя от тези причини? Струва си да се отбележи, че за разлика от първия син, не ни е казано, че вторият син е съжалявал, покаял се или е променил решението си (21:29). Казано ни е само, че той не е отишъл (21:30). Ако това пропускане е значимо, тогава някои причини да не отиде на лозето биха могли да бъдат:

• Приоритети: Беше зает човек. Опита се да свърши други добри дела по пътя към лозето и след това му свърши времето или енергията.
• Време: Може би е изчакал заплахата от дъжд да отмине. Идеалният момент така и не дошъл, но той все пак сериозно обмислял да помогне по-късно.
• Забравяне: Разсеял се и забравил за баща си и лозето.
• Последователност: Като повечето от нас, той честно е възнамерявал да направи това, което е казал, че ще направи. Винаги е по-лесно да се говори, отколкото да се работи.

Може би това са същите причини, които ни пречат да се покоряваме на призива на нашия Отец да работим на Неговото лозе. Обръщайки се към главните свещеници и старейшините на народа, Исус ги попита: „‘Кой от двамата изпълни волята на баща си?’ ‘Първият,’ отговориха те. Исус им каза: ‘Истина ви казвам, бирниците и блудниците влизат в Божието царство преди вас’“ (21:31). На съдийския престол на Христос всеки от нас ще „получи това, което му се дължи за нещата, извършени, докато е бил в тялото“ (2 Коринтяни 5:10). Ако все още сте живи, все още има работа за вършене на Неговото лозе. Какво бихте могли да направите днес?

Идентифицирате ли се?

Тези две притчи са за двама сина с подобни възможности, които реагират по различен начин. Единият, със смирено сърце, се радва на прошката и добротата на баща си. Другият, със самоправедно сърце, протестира срещу израза на благодатта на баща си. Единият, след известно размишление, в крайна сметка работи на бащиното си лозе. Другият все още чака подходящия момент да отиде!

Идентифицирате ли се с някой от тези четирима? Ако сте Божие дете, Неговият призив е и за вас: „Сине, иди и работи днес на лозето.“