Като човек Христос не дойде в слава и великолепие, за да бъде възхищаван от хората, но четем в Исая 53:2:
Нямаше вид, нито величие; и когато го видяхме, нямаше красота, която да го желаем. Когато войниците дойдоха да го пленят, те не можаха да разпознаят, че Той е Божият Син.
Но дори като човек Той се смири. Той не дойде като могъщ цар и владетел с колесници и голямо богатство, а вместо това беше готов да се роди в ясла. Той, който беше богат, стана беден заради нас. По време на Своето публично служение Той каза:
Лисиците имат дупки и небесните птици места за почивка, но Човешкият Син няма къде да положи глава (Лука 9:58). Той живя живот на бедност.
Като човек Той не се опита да се възвиси, а вместо това каза:
Човешкият Син не дойде да Му служат, а да служи и да даде живота Си откуп за мнозина (Марк 10:45). Единственият, който имаше право да управлява, дойде, за да служи в смирение. В Йоан 13 виждаме как Той мие мръсните крака на Своите ученици.
Отец беше дал всичко в Неговите ръце – толкова велика личност беше Той – но Той взе мръсните крака на Своите ученици в Своите святи ръце. Това беше умът на Христос. Ето защо Той можеше да каже на учениците Си в края на живота Си:
Аз съм сред вас като този, който служи (Лука 22:27). Не само това. Той, който е създател на небето и земята, този, който даваше заповеди на милиарди и милиарди ангели, които трябваше да Му се подчиняват, Той сам стана послушен. Като човек, ухото Му беше събудено и отворено всяка сутрин, за да може да бъде наставляван във волята на Своя Отец. Той дойде не да върши Своята воля, а волята на Този, който Го изпрати. Той остави настрана Своята воля, за да върши волята на някой друг. Той се научи на послушание чрез нещата, които претърпя. Колкото повече продължаваше по пътя на послушанието към Своя Бог и Отец, толкова повече се сблъскваше с противопоставянето на хората. Ето защо Той трябваше да каже:
Укорите на онези, които Те укоряваха, паднаха върху мен (Римляни 15:3). Неговото послушание стигна дотам, че, предвид кръста, Той падна по лице със силен вик и сълзи, викайки:
Не Моята воля, а Твоята да бъде (Лука 22:42). Той беше готов да положи живота Си. Никой не Му го отне. Той Сам предаде Духа Си в ръцете на Своя Отец. Тази заповед Той беше получил от Своя Отец и Него Той послуша до края. Той изля душата Си в смърт.
Можехме да си помислим, че това е най-ниската възможна точка. Но не беше. Той не умря нормална смърт. Той беше послушен до смърт на кръст. Библията казва:
Проклет е всеки, който виси на дърво (Галатяни 3:13).
Той умря най-лошата и най-срамна смърт, която можем да си представим. Ужасни престъпници бяха екзекутирани чрез разпъване. И онези, които минаваха покрай кръста, сигурно са мислили, че Той е един от тях. Той „беше причислен към престъпниците“ (Исая 53:12). Той наистина зае най-ниското място, което можем да си представим, и накрая „слезе и в по-долните части на земята“ (Ефесяни 4:9).
Това беше умът на Христос: да се откаже от неща и да слиза все по-ниско и по-ниско. Той остави настрана външната Си слава, направи Себе Си нищо, прие формата на слуга и стана по-нисък от ангелите. Като човек Той нямаше красота и не търсеше да управлява, а да се смири, да стане беден и да служи на другите в любов. Той остави настрана Своята воля, винаги вършеше волята на Своя Отец; Той беше готов да даде живота Си и репутацията Си, умирайки срамната смърт на кръста и бидейки причислен към престъпниците.
Това е умът, който трябва да подражаваме. Вместо да настояваме на правата си, трябва да следваме Неговия пример. Във Филипи имаше две сестри, които имаха разногласие. Решението на техния проблем беше да покажат ума на Христос. Когато показваме ума на Христос в отношенията си между вярващите, много проблеми ще изчезнат и хармонията и мирът ще бъдат резултат.
