Кръстът на Христос, изкупителната смърт на Божия Син, е централната доктрина на Евангелието и е фундаментална за християнската вяра. В благата вест, проповядвана от Павел, той предаде „преди всичко“, че „Христос умря за нашите грехове, според Писанията“ (1 Коринтяни 15:3). „Страданията на Христос“ (1 Петрово 1:11) бяха предопределени във вечна цел (Деяния 4:28) и са съществени за Неговата работа като Спасител. Че „Човешкият Син трябва да бъде издигнат“ (Йоан 3:14), че „Той трябва да страда“ (Марк 8:31), че всичко, което беше написано, „трябва да се изпълни в Мен“ (Лука 22:37), беше собственото свидетелство на Господ относно Неговата смърт. И тази смърт не трябваше да бъде само като мъченик за праведност, но като „откуп за мнозина“ (Матей 20:28).
НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ИЗКУПЛЕНИЕ
Цялото свидетелство на Словото провъзгласява факта, че „без проливане на кръв няма прощение“ (Евреи 9:22). Езикът на типовете, гласовете на пророците, преживяванията на Псалмите, записите на евангелистите и ученията на апостолите се обединяват в представянето на Христос като единствената Велика Жертва за грях, чрез която е дадено удовлетворение на Бога и чрез която е осигурено спасение за хората.
За да имаме правилен поглед и пълна оценка на изкуплението на Христос, както е изложено в Писанията, е необходимо да имаме правилна оценка на греха, не само както той засяга грешника в своите резултати, но и в отношението си към праведен и свят Бог. Когато грехът се мисли лекомислено, или личното чувство за неговата вина се мисли лекомислено, или личното чувство за неговата вина липсва, доктрината на Кръста ще бъде малко ценена. Грешки по този и сродни въпроси могат да бъдат проследени до небиблейски или повърхностни възгледи за греха и до лекомислен език относно неговата природа и възмездие.
Грехът е причината за всички човешки нещастия, но е единственото нещо, което човек се стреми да игнорира или омаловажава.
СЪЩНОСТТА НА ИЗКУПЛЕНИЕТО
Думата „изкупление“ е етимологично описана като „at-one-ment“ (единение). Тя се среща само веднъж в Новия Завет (Римляни 5:11) и там е несъвършено преведена, като в полето и в превода на R.V. е дадена правилно като „примирение“ – докато в Евреи 2:17 „примирение“ трябва да бъде „изкупление“.
ИЗКУПЛЕНИЕТО е нещо, направено към Бога; примирението е резултатът към човека. Думата „умилостивение“ се среща само в 1 Йоан 2:2 и 4:10. В Римляни 3:24-25 е използвана друга дума и е преведена като „умилостивилище“ (Евреи 9:5).
Умилостивението е новозаветният еквивалент на „изкупление“ в Стария Завет. Умилостивилището или престолът на милостта е бил тронът на Йехова, върху който се е явявал Облакът или Шехината на Славата. Там, върху тази златна плоча, с корона около нея и херувими от двете страни, веднъж годишно се е поръсвала кръвта на изкуплението (Левит 16:15, 30), и на тази основа Йехова е обитавал сред народа и е можел да каже: „там ще се срещам с теб“ (Изход 25:11).
Така разпнатият Христос, Умилостивението и също Умилостивилището, е определеното място за среща между праведен Бог и виновни грешници по силата на кръвта на Кръста. Така е било, че бирникът от древността е дошъл при Бога, не молейки за милост отделно от праведността, но заемайки своето място пред Бога, осъден, но доверяващ се, и е казал: „Боже, бъди милостив“ (или „направи умилостивение“ – същата дума като в Евреи 2:17) „към мен, ГРЕШНИКА“ (Лука 18:13). Умилостивението е „за ЦЕЛИЯ СВЯТ“, даденият откуп е за ВСИЧКИ (1 Тимотей 2:6), и по силата на това всеки грешник, колкото и да е порочен, който идва при Бога по определения начин – „чрез вяра в Неговата кръв“ (Римляни 3:23) – ще бъде, толкова сигурно, колкото бирникът, „оправдан даром чрез Неговата благодат“ (Римляни 3:24), „оправдан от всичко“ (Деяния 13:39).
На основата на извършеното изкупление и даденото удовлетворение чрез смъртта на Христос, има Евангелие, което да се проповядва на „всяко създание“ (Марк 16:15), и спасението е достъпно за всички. И все пак, само в приемащия, вярващия, това спасение е настоящо притежание.
КАКВО Е ГРЯХ
Човекът е описан в Писанията като отговорно същество, във връзка с Бога и Неговото управление. Неговото паднало състояние е описано там, неговата разруха е дефинирана.
Грехът е „пропускане на целта“, „недостигане“ на стандарт. Той е престъпление, нарушаване на известна заповед. Той е вина, нарушаване на Божествения закон, което носи възмездно наказание. Той е осквернение, което го прави негоден за присъствието на свят Бог. Хората съдят по външни и явни действия, както трябва, защото не могат да четат сърцето; но Всевиждащият Бог, пред Когото всички неща са голи и открити, описва греха в неговия източник и произход, и Неговото Слово относно него е: „Грехът е беззаконие“ (1 Йоан 3:4), бунт срещу Неговия трон – с една дума, самоволие. Непрероденият човек е бунтовник и е смятан от Бога за враг (Римляни 5:10). Неговият ум е враждебен към Бога (Римляни 8:9), неговата природа е покварена и изкривена във всяка област, самият той е „безбожен“ (Ефесяни 2:12) и е паднал под властта на Сатана (Деяния 26:18), узурпатора, чийто доброволен роб и инструмент е. Освен това, той е „без сила“ (Римляни 5:6) да се освободи, и никой човек не може по никакъв начин да изкупи брат си, нито да даде на Бога откуп за него (Псалм 49:7). И тази поквара, тази вина, прави грешника подлежащ на съд; и „заплатата на греха е смърт“ (Римляни 6:23).
ИСТИНСКО УБЕЖДЕНИЕ
Делото на Духа в света, през тази епоха на благодат, е да „убеждава“ хората „за грях, за правда и за съд“. Тези думи се отхвърлят лекомислено от мнозина, сякаш не означават нищо повече от угризения за злодеяния, каквито изпитва престъпник, когато бъде разкрит, или комарджия или спекулант, когато е загубил всичко.
Че хората жънат това, което сеят, е закон с универсално приложение, но неговото действие не разкрива греха в неговата сила, нито води до неговото признаване пред Бога. Това е убеждението, което Духът работи в душата. Той изправя грешника лице в лице с Бога; Той извежда греха до съвестта в неговата огромност като извършен против Светия, и повдига вика:
„Против Тебе, само против Тебе съгреших и сторих това зло пред Твоите очи“ (Псалм 51:4).
Праведността описва характера на Неговия трон, а справедливият Съд е същият резултат. Трябва ли грешникът да загине без надежда? Или може ли Праведният да стане Оправдател на нечестивите? Човек не може да даде отговор на това: той стои със затворена уста, без ресурс.
Човешката крайност е Божия възможност. Явява се Бог-Спасител. Неговият отговор е: „Избави го от слизане в ямата; Аз намерих Откуп“ (Йов 33:24). Това се изпълни на Кръста, когато Божият Син даде Себе Си „откуп за всички“ (1 Тимотей 2:4). Вярващият стои, според това, „оправдан чрез Неговата кръв“ (Римляни 5:9).
Отхвърлящият или пренебрегващият, който презира осигуреното място за среща, преминава към съд за греховете си (Колосяни 3:6), с добавената вина за презиране на лекарството (Йоан 3:18; Евреи 10:29).
ЗНАЧЕНИЕТО НА ИЗКУПЛЕНИЕТО
Старозаветната дума „кафар“ означава „да изкупи“, „да покрие“ и сочи към изкупителния характер на Господната смърт. Той се яви веднъж в края на света, за да „отмахне греха чрез жертвата на Себе Си“ (Евреи 9:26). Кръстителят свидетелства за Него: „Ето Божия Агнец, Който отнема греха на света“ (Йоан 1:29).
Изкуплението, или покриването чрез жертва, е основното значение на изкуплението. Същата дума е преведена като „смола“ (Битие 6:14), както е използвана за това, което покриваше гоферовото дърво на Ноевия ковчег и запази всичко в него от водите на съда. „Умилостиви“ в Битие 32:20, използвана за подаръка на Яков към Исав, неговия обиден брат, предназначен като изкупление за минали прегрешения. „Откуп“ в Изход 30:12, за парите за изкупление, платени от Израел, за да ги предпази от чумата и да им даде право да бъдат преброени сред Божия народ. „Удовлетворение“ в Числа 35:31, където никакъв откуп, никакво изкупление, не трябваше да бъде прието за освобождаване на убиец от смъртното наказание за неговото престъпление. Всички тези думи изразяват по различни начини значението на изкуплението и сочат напред към дело, извършено веднъж завинаги в принасянето на Великата Жертва на Голгота.
ИЗКУПЛЕНИЕ ЧРЕЗ КРЪВ
Свидетелството на типовете, езикът на пророците, учението на евангелистите и апостолите е еднообразно и хармонично, че изкуплението е чрез пролята кръв. Не топлата жизнена кръв, течаща във вените, а пролята кръв, излята живот, изливане на кръв като доказателство за смърт.
Левитската рубрика: „Защото животът на плътта е в кръвта, и Аз съм ви я дал на олтара, за да правите изкупление за душите си; защото кръвта е, която прави изкупление за душата“ (Левит 27:11), казва как и къде е било извършено изкуплението, думите „кръв“ и „олтар“ ясно сочат към жертвена смърт, предвещаваща Кръста.
„Друго Евангелие“, което по-добре подхожда на човешката гордост и повече съответства на „достойнството на човешката природа“, отрича всичко това и се подиграва с него като „религия на кланиците“, реликва от езичеството, предлагайки вместо това хуманитарна религия на саможертва, за която се казва, че Христос е Образец и Пример, а Неговият влят живот (което е значението, което те дават на „кръвта“) е силата за морално пречистване и християнско поведение. В тази теория, моралната убедителност на човека и нов мотив, внесен в живота му, са на първо място.
Но то не взема предвид човешката вина; то напълно игнорира греха, както той засяга трона и величието на обиден, свят Бог. Нито пък осигурява каквото и да е удовлетворение или изкупление пред Бога, нито осигурява каквото и да е законно избавление от проклятието – смъртната присъда – за човека. То обикновено е свързано с отричане на човешката разруха, небиблейски възгледи за Христовата Божественост и отричане на наказанието на нечестивите. То е точно описано от Юда като „пътя на Каин“ (Юда 11), който пръв дойде при Бога като поклонник, игнорирайки грехопадението, отделно от кръвта на жертва за грях, носейки вместо това плода на собствения си труд, както религиозните грешници сега носят своите дела, на основата на „Божието бащинство“, отделно от изкуплението и прераждането.
РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ ИЗКУПЛЕНИЕТО
Славата на Бога, величието на Неговия трон, осквернени чрез греха; възстановяването на Него на това, което човек Му беше отнел; оправдаването на Неговата праведност в „преминаването“ (Римляни 3:23) на греховете на вярващите хора от минали епохи, които, убедени в своята вина, се бяха предали на Неговото „търпение“, с оглед на изкуплението, което щеше да бъде извършено от идващия Избавител;
накратко, Божественото изискване – не човешката нужда, а Божията чест – беше първото, главното съображение в изкупителната смърт на Божия Син. „Той принесе Себе Си без петно на Бога“ (Евреи 9:14). Той даде Себе Си „приношение и жертва на Бога за благоуханна миризма“ (Ефесяни 5:2). Подобно на всеизгарянето или „възходящото приношение“, Той беше изцяло положен на олтара и всичко, което беше и направи, се издигна до висшето небе, прието като благоуханна миризма.
В друг аспект, Бог беше осигурителят на Агнеца (Битие 22:8); Той не пощади, но даде Своя Син (Римляни 8:32). Той беше и Този, Който Го доведе до смърт (Псалми 22:15), Който накара меча да се събуди срещу Него (Захария 13:7), Който Сам постави ужасната „чаша“ в ръката Му (Матей 26:39, 42). В жертвата за грях, жертвата се считаше за натоварена с греха, положен върху нея, и изгорена в поглъщащ огън извън лагера. Така Този, Който в Себе Си лично винаги беше Светият, в Когото Бог беше благоволил, беше направен грях за нас, за да можем ние да станем Божия праведност в Него (2 Коринтяни 5:21).
Не беше, както понякога неразумно се казва, „невинният умира за виновния“, което би било несправедливо; а Светият, Който не познаваше грях, толкова натоварен с греха на другите, че да страда заместнически за него и да го изкупи чрез Своята смърт.
ДВА АСПЕКТА НА ХРИСТОВАТА СМЪРТ
Думите, използвани в Новия Завет във връзка със смъртта на Господ Исус и описващи резултатите, произтичащи от нея, могат да бъдат разделени на две групи. Първо, тези, които описват това, което изкуплението е дало на Бога и е осигурило за хората като хора, за света като такъв; второ, благословенията, които е осигурило за тези, които са приели Евангелието и които чрез вяра в Господ Исус и новорождение чрез Духа са били доведени в нова връзка с Бога, спасени по благодат и приети във Възлюбения, в Когото споделят всички благословения и ползи от „вечния завет“ и стоят пред Бога с цялата стойност на Неговото съвършено дело и несравнима личност. Объркването на тези два аспекта на Христовото дело води до много погрешни изрази при представянето на Евангелието на грешниците и истината на светиите.
В по-широк аспект, Той е „откуп за всички“ (1 Тимотей 2:4); „умилостивение за целия свят“ (1 Йоан 2:2).
На тази основа Евангелието се проповядва на „цялото творение под небето“ (Колосяни 1:23), че Бог провъзгласява „прощение на греховете“ (Деяния 13:38) на всички, без оглед на лица, че поканата към „който иска“ е да „вземе водата на живота даром“ (Откровение 22:17). Никой грешник, който е чул Евангелието, никога не може да хвърли вината за своето проклятие върху Бога, нито да се оправдае, че за него не е било осигурено спасение.
Смъртта на Христос, която беше „за (поради) нашите грехове“ (1 Коринтяни 15:3), за нечестивите (Римляни 5:6), е осигурила спасение за всички и то е провъзгласено на всички в Евангелието. На тези, които приемат примирението и чрез вяра се идентифицират с Христос, се разкриват други благословения, осигурени от и произтичащи от едната Велика Жертва на Кръста.
Те имат изкупление чрез Неговата кръв (Ефесяни 1:7), и това включва избавление чрез сила, както и чрез цена; те са освободени от греховете си (Откровение 1:5); те са оправдани (Римляни 5:10) и осветени (Евреи 13:12) чрез Неговата кръв. Техните грехове, които бяха понесени в Неговото собствено тяло на дървото (1 Петрово 2:28), са толкова напълно очистени (Евреи 1:3), че не се помнят вече (Евреи 10:17), и те, като поклонници, веднъж очистени, стоят пред Него в мир, без „повече съвест за грехове“ (Евреи 10:2). Всичко това и много повече става настоящо неотменимо притежание на всички, които чрез вяра преминават в Божието семейство (Йоан 1:12) и стават участници в ползите, които произтичат от едната велика жертва на Голгота.
