В тази глава авторът изследва сложната връзка в рамките на Светата Троица —Отец, Син и Свети Дух— в опит да илюстрира как едно божествено Лице може да причини друго, без да го предхожда времево. Използвайки метафори като две взаимозависими книги или светлина, излъчваща се от лампа, текстът подчертава, че докато Отец ражда Сина, няма хронологична последователност; и двамата са вечни и съществуват едновременно. Това разбиране подчертава уникалната християнска концепция за Бог като не просто статичен, а динамично взаимосвързан и любящ. Троицата е представена като безкраен диалог на любов между Отца и Сина, от който произлиза Светият Дух, истинско Лице, което действа във вярващите. Чрез ангажиране с тази божествена връзка християните участват в дълбок духовен живот, който ги преобразява в „малки христоси“, отразявайки Божията любов към другите.
Започвам тази глава, като ви моля да си изясните една определена картина в умовете си. Представете си две книги, лежащи на маса, една върху друга. Очевидно долната книга държи горната – поддържа я. Именно заради долната книга горната почива, да речем, на два инча от повърхността на масата, вместо да докосва масата. Нека наречем долната книга А, а горната – Б. Позицията на А причинява позицията на Б. Това ясно ли е? Сега нека си представим – това не би могло да се случи в действителност, разбира се, но ще послужи за илюстрация – нека си представим, че и двете книги са били в това положение завинаги. В този случай позицията на Б винаги би произтичала от позицията на А. Но въпреки това, позицията на А не би съществувала преди позицията на Б. С други думи, резултатът не идва след причината.
Разбира се, резултатите обикновено са такива: първо изяждаш краставицата и след това получаваш лошо храносмилане. Но не е така с всички причини и резултати. След малко ще видите защо смятам това за важно. Казах няколко страници по-назад, че Бог е Същество, което съдържа три Лица, докато остава едно Същество, точно както един куб съдържа шест квадрата, докато остава едно тяло. Но щом започна да се опитвам да обясня как са свързани тези Лица, трябва да използвам думи, които карат да звучи така, сякаш едно от тях е съществувало преди другите. Първото Лице се нарича Отец, а Второто – Син. Казваме, че Първият ражда или произвежда втория; наричаме го раждане, а не правене, защото това, което Той произвежда, е от същия вид като Него Самия. По този начин думата Отец е единствената дума за употреба. Но за съжаление, тя предполага, че Той съществува пръв – точно както един човешки баща съществува преди сина си.
Но това не е така. Няма преди и след в това. И затова смятам за важно да изясня как едно нещо може да бъде източникът, или причината, или произходът на друго, без да е съществувало преди него. Синът съществува, защото Отец съществува: но никога не е имало време, преди Отец да е произвел Сина. Може би най-добрият начин да се мисли за това е следният. Току-що ви помолих да си представите онези две книги и вероятно повечето от вас го направиха. Тоест, вие извършихте акт на въображение и в резултат на това имахте умствена картина.
Съвсем очевидно вашето въобразяване беше причината, а мисловната картина – резултатът. Но това не означава, че първо сте въобразили и след това сте получили картината. В момента, в който го направихте, картината беше там. Вашата воля държеше картината пред вас през цялото време. И все пак този волеви акт и картината започнаха в абсолютно същия момент и свършиха в същия момент. Ако съществуваше Същество, което винаги е съществувало и винаги е въобразявало едно и също нещо, неговият акт винаги би произвеждал мисловна картина; но картината би била също толкова вечна, колкото и актът.
По същия начин трябва винаги да мислим за Сина, така да се каже, извиращ от Отца, като светлина от лампа, или топлина от огън, или мисли от ум. Той е самоизразът на Отца — това, което Отец има да каже. И никога не е имало време, когато Той да не го е казвал.
Но забелязали ли сте какво се случва? Всички тези образи на светлина или топлина карат да звучи така, сякаш Отец и Син са две неща, вместо две Личности. Така че в крайна сметка, новозаветният образ на Отец и Син се оказва много по-точен от всичко, което се опитваме да заместим с него.
Най-важното нещо, което трябва да се знае, е, че това е отношение на любов. Отецът се наслаждава на Своя Син; Синът почита Своя Отец. Преди да продължим, обърнете внимание на практическото значение на това. Всякакви хора обичат да повтарят християнското твърдение, че „Бог е любов“. Но те сякаш не забелязват, че думите „Бог е любов“ нямат истински смисъл, освен ако Бог не съдържа поне две Лица.
Любовта е нещо, което един човек изпитва към друг човек. Ако Бог беше едно-единствено лице, то преди светът да бъде създаден, Той не би бил любов. Разбира се, това, което тези хора имат предвид, когато казват, че Бог е любов, често е нещо съвсем различно: те всъщност имат предвид „Любовта е Бог“. Те всъщност имат предвид, че нашите чувства на любов, както и където и да възникнат, и каквито и резултати да произведат, трябва да бъдат третирани с голямо уважение.
Може би са така; но това е нещо съвсем различно от това, което християните имат предвид с твърдението „Бог е любов“. Те вярват, че живата, динамична дейност на любовта се е осъществявала в Бога завинаги и е създала всичко останало. И това, между другото, е може би най-важната разлика между християнството и всички други религии: че в християнството Бог не е статично нещо —дори не личност— а динамична, пулсираща дейност, живот, почти един вид драма.
Съюзът между Отца и Сина е толкова живо, конкретно нещо, че самият този съюз също е Личност. Знам, че това е почти невъобразимо, но погледнете на него така. Знаете, че сред човешките същества, когато се съберат в семейство, или клуб, или профсъюз, хората говорят за „духа“ на това семейство, или клуб, или профсъюз.
Говорят за неговия „дух“, защото отделните членове, когато са заедно, наистина развиват определени начини на говорене и поведение, които не биха имали, ако бяха разделени. Сякаш възниква някаква общностна личност. Разбира се, това не е истинска личност: то е само по-скоро като личност. Но това е само една от разликите между Бог и нас. Това, което произлиза от съвместния живот на Отца и Сина, е истинска Личност, всъщност е Третата от трите Личности, които са Бог.
Това трето Лице се нарича, на технически език, Светият Дух или „духът“ на Бога. Не се тревожете или изненадвайте, ако го (или Него) намирате за по-неясен или по-мъгляв във вашето съзнание от другите двама.
Мисля, че има причина защо трябва да е така. В християнския живот обикновено не гледаш към Него. Той винаги действа чрез теб. Ако мислиш за Отца като за нещо „там някъде“, пред теб, а за Сина като за някой, който стои до теб, помага ти да се молиш, опитвайки се да те превърне в друг син, тогава трябва да мислиш за третото Лице като за нещо вътре в теб или зад теб.
Може би някои хора биха намерили за по-лесно да започнат с третото Лице и да се върнат назад. Бог е любов и тази любов действа чрез хората — особено чрез цялата общност от християни. Но този дух на любов е, от цялата вечност, любов, която протича между Отца и Сина.
И така, какво значение има всичко това? То има по-голямо значение от всичко друго на света. Целият танц, или драма, или модел на този триличностен живот трябва да се разиграе във всеки един от нас: или (казано по друг начин) ние трябва да бъдем въведени в триличностния живот.
Спомняте си какво казах в Глава I за раждането и създаването. Ние не сме родени от Бог, ние сме само създадени от Него: в естественото си състояние ние не сме синове Божии, а само (така да се каже) статуи. Нямаме Зои или духовен живот: само Биос или биологичен живот, който в момента ще се изчерпи и ще умре.
Сега цялото предложение, което християнството прави, е следното: че можем, ако оставим Бог да действа по Своя начин, да споделим живота на Христос. Ако го направим, тогава ще споделяме живот, който е роден, несътворен, който винаги е съществувал и винаги ще съществува.
Христос е Синът на Бога. Ако участваме в този вид живот, и ние ще бъдем синове на Бога. Ние ще обичаме Отца, както Той, и Светият Дух ще се надигне в нас. Той дойде на този свят и стана човек, за да разпространи на други хора вида живот, който Той има – чрез това, което аз наричам „добра зараза“. Всеки християнин трябва да стане малък Христос.
Цялата цел да станеш християнин е просто нищо друго.