Едно от най-големите благословения, които душата може да има, е силата да влезе в освежението, което Господ Исус Христос е имал, докато е бил на земята, и именно това прави сцената между Него и умиращия разбойник толкова ценна: не само че този беден човек е намерил светлина през отворена врата, но – мисълта е толкова изключително ценна – че Този, Който е спасил този разбойник, е видял в него един от плодовете на труда на душата Си.
Това е много сериозно във връзка с тези, които са членове на Неговото тяло и един дух с Него, че окото на Господ идва да изследва всичко в тях и че Той знае всички намерения и мисли на сърцето и ума. Но ако не го правеше, не бихме могли да получим такова благословено нещо като Един, който винаги живее, за да ходатайства за нас. Веднага щом види в нас нещо, което се нуждае от това, Той ходатайства пред Бога; и не само Той го вижда, но и ни кара да го видим. Всичко ни е открито. Той ни кара да видим всяка слабост, всеки признак на духовна болест, за да познаем Неговото изцеление; и Той ни кара да се съобразим по характер с мястото, в което сме, в Него.
Толкова е благословен начинът, по който Господ ни учи за Себе Си като жива личност; и няма място, където да Го имаме като жива личност повече, отколкото в пустинята. Всички сме нетърпеливи да Го видим на небето, но нямаше да е същото, ако не Го бяхме видели и познали в пустинята. Той е обектът, в който Бог представя Своя собствен характер, и докато преминаваме през суматохата на живота, какво може да ни укрепи в него? Какво може да ни помогне, освен да видим Него, живия Христос, Който е за нас? Когато Той ни въведе в светлината и ни покаже, че всяка плът е трева, какво може да поддържа и успокои сърцето, освен мисълта за Този, неизменния, зает с нас?
