По време на получаването на Десетте заповеди Моисей получи и други разпоредби за народа във връзка с олтарите (Изх. 20:25–26). Те трябваше да бъдат направени от камък и без използване на никакъв инструмент. Трябваше да бъдат много прости, без стъпала до мястото на жертвоприношението. Човешките нововъведения бяха отхвърлени. Човекът не трябваше да бъде възвисяван, и трябваше да има абсолютна скромност, за разлика от езическите олтари. Някои от тези разпоредби бяха променени или модифицирани в дните на Соломон.
Името на Йехова трябваше да бъде „помнено“ на местата, където хората принасяха своите приношения. Разпоредбата относно тези различни олтари беше до голяма степен временна. Когато народът на Израел влезе в земята, в крайна сметка Бог щеше да избере определено място, в което Той щеше да „накара Името Си да обитава“ (Втор. 12:11). Там те трябваше да принасят своите приношения, а не на различни места, разпръснати из цялата земя. Отначало мястото трябваше да бъде в Сило; след като Сило беше изоставено, мястото, където Бог щеше да накара Името Си да обитава, беше в Йерусалим. След като това беше установено, по-малките неформални олтари трябваше да престанат.
Има ли нещо от това глас за нас? Да, наистина. Ние също имаме „място“, където можем да дойдем, където Господ е поставил Своето име. За нас това не е географско местоположение, не е национално или етническо местоположение, нито сектантско местоположение: „Защото където двама или трима са събрани в Моето име, там съм Аз сред тях“ (Мат. 18:20). Те трябваше да „помнят“ Неговото име. Ние трябва да „помним“ Него в Неговата смърт. Обещанието към тях е същото и за нас: „Аз ще дойда при теб и ще те благословя.“
