Точно както се покланяме на Христос, така и се молим на Него като Господ. Има два поразителни примера за този принцип, записани в Писанията. Когато Стефан беше мъченически убит от разярените евреи, се казва: „И те замеряха Стефан с камъни, докато той призоваваше Бога и казваше: „Господи Исусе, приеми духа ми“ (Деяния 7:59). Павел също, говорейки за тръна в плътта, казва: „Относно това нещо три пъти молих Господа да се оттегли от мен. И Той ми каза: „Моята благодат ти е достатъчна, защото Моята сила се усъвършенства в слабост“ (2 Кор. 12:8–9).
Тези случаи дават най-важни наставления относно начина, по който Христос трябва да бъде призоваван в молитва. Това е като Господ – не като „Исус“ или „Христос“, както понякога нещастно се чува. Момент на размисъл ще ни покаже уместността на това. Да използваме названието – Неговото име – Исус, или термина Христос, когато се покланяме пред Него, със сигурност означава да забравим нашето място като молители, както и Неговото място като Господ. Това носи привкус на фамилиарност, дори ако не е неуважение, макар че свободно се признава, че може да се прави без най-малкото такова чувство. Както и да е, никога не трябва да забравяме Неговото възвисяване и достойнство, когато се приближаваме към Него в молба. Духовните инстинкти на Божието дете ще бъдат достатъчни, за да го научат, че в такова време титлата Господ никога не трябва да се пропуска. Подхожда Му да я приеме, а на нас да я отдадем; отбелязвайки, поне в някаква скромна степен, нашето усещане за Неговите претенции, а също и, наистина, за нашето място в Неговото присъствие.
Нека тогава винаги внимаваме да помним какво се дължи на Този, пред когото се покланяме, и от когото търсим благодат и благословение.
