Ако цялото царство на природата беше мое, Това би било твърде малко приношение; Любов толкова удивителна, толкова божествена, Изисква моята душа, моя живот, всичко мое.
Исак Уотс (1674-1748), автор на около 700 химна, става известен като „Бащата на английската химнография“. Горецитираният стих, взет от неговото добре познато произведение „Когато разглеждам чудния кръст“, повдига въпрос пред всеки от нас относно степента на нашето себеотдаване. Тази тема се среща в цялото Писание от Битие до Откровение.
Живеейки в дни, когато чуваме толкова много за ученията на будистки свещеници, сикхски гурута и индуистки йоги, е добре да признаем, че такива теософии са само развъдници за аскетизъм, фанатизъм и заслужени дела на постижения.
Християнското себеотдаване не е просто отказване от определени удобства на живота или от дейности, които, макар и законни, са без полза. Християнското себеотдаване е изцяло безусловно и черпи своя характер от всеизгарянето, което е било напълно изгорено на олтара.
От многото примери, които имаме в Писанията, ще се ограничим до трима вярващи, а именно Авраам, Амос и Павел. След това ще завършим с някои подробности от живота на самия Господ Исус.
Авраам
Първото споменаване на саможертва в живота на Авраам се намира в Битие 12:4: „И Аврам тръгна, както Господ му беше казал.“ Последното е в Битие 22:10: „И Авраам протегна ръка и взе ножа, за да заколи сина си.“
Но голямата морална победа на Авраам, в Битие 12, беше, че въпреки богатството и примамките на Вавилон, той беше готов да се откаже от всичко: от земята си, от роднините си и от бащиния си дом. В своето върховно послушание на вяра, записано в Битие 22, той предава единствения си син, детето на обещанието. Така той не само положи на олтара своето собствено бъдеще, но и това на целия народ. Но в тази планинска сделка той опозна Йехова-Ире и научи, че Бог може да почива само в достатъчността на Своето собствено предаване.
Амос
Аз не бях пророк, Нито бях син на пророк; но бях пастир и събирач на смокинови плодове. И Господ ме взе, докато следвах стадото, и Господ ми каза: Иди, пророкувай на Моя народ Израел.
Този човек от Юда беше под божествена принуда да се откаже от всичко, което притежаваше в света, за да служи на народ, който не само отхвърли неговия цар, но и неговия Бог. Пристигайки на своето поле на служение, една от първите думи, които чу, беше: „О, пророче, иди, бягай в земята на Юда, и яж хляб там, и пророкувай там. Но не пророкувай повече във Ветил; защото това е царското светилище, и това е домът на царството.“ Хората, които бяха слушали без оплакване служение, засягащо други, като Дамаск, Газа, Тир, Амон, Моав, Юда, не бяха готови да чуят какво Бог имаше да им каже. Но Амос, поддържан от своите пет небесни видения, продължи своя път и изпълни възложената си мисия.
Павел
Неговият вик при първата среща беше: „Какво да правя, Господи?“ В края той можеше да напише: „Защото аз вече се изливам, и времето на моето освобождение е дошло.“ Колко прекрасно е да започнеш и да завършиш живота си с такива викове на посвещение. През целия си живот, от Дамаск до Рим, неговата единствена пламенна амбиция беше да възвеличи Христос, както прави в Колосяни, и Неговото събрание, както в Ефесяни.
Но наистина считам всичко за загуба заради превъзходството на познанието на Исус Христос, моя Господ, заради Когото претърпях загубата на всичко и ги считам за смет, за да придобия Христос (Филипяни 3:8).
Господ Исус
В живота на Господ Исус нямаше и следа от себелюбие, самонаслаждение или личен интерес: всичко беше себеунижение и себеотрицание, както е казано: „Но аз съм червей, а не човек, укор за хората и презрян от всички народи“ (Псалм 22:6).
При раждането колко подчинени са думите: „Ето, ида; в свитъка на книгата е писано за мене – да изпълня Твоята воля, Боже мой, е моето наслаждение, и Твоят закон е в сърцето ми“ (Псалм 40:7-8). В живота Той можеше да каже: „Моята храна е да върша волята на Този, Който Ме е пратил, и да свърша Неговото дело“ (Йоан 4:34). В смъртта чуваме вика на пълна зависимост: „Отче, в Твоите ръце предавам духа Си“ (Лука 23:46). Призивът на Господ Исус е толкова реален днес, колкото беше преди 2000 години: „Който иска да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, и да вземе кръста си, и да Ме следва“ (Марк 8:34). Думата, преведена като „отрече“, е сложно глагол, който няма по-голяма интензивност никъде в Новия Завет.
В едно от писмата си Дж. Н. Д. пише:
„Истинското сърце е заето с Христос, и в известен смисъл и мярка азът е изчезнал. Правилната мисъл е изобщо да не мислим за себе си, освен когато трябва да го съдим.“
