Всички християни са свещеници и членове на два реда свещенство с две цели. Петър пише, че ние сме както „свято“, така и „царско“ свещенство (1 Петрово 2:5,9).
Свято и царско
Целта на святото свещенство е „да принасяме духовни жертви, благоприятни на Бога чрез Исус Христос“ (1 Петрово 2:5 KJV). Неслучайно Петър споменава първо святото свещенство. Преди да направим каквото и да било друго, трябва да прекараме време в светилището. Сред жертвите, които принасяме, са живата жертва на нашите тела (Римляни 12:1) и „жертвата на хвала... плодът на нашите устни, които благодарят на Неговото име“ (Евреи 13:15).
Целта на царското свещенство е славна: „Да възвестяваме хвалите (добродетелите) на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудна светлина“ (1 Петрово 2:9). Ние сме ученици, призовани да бъдем като Исус. „Следвайте Ме“ е заповед, която трябва да се спазва по всякакъв начин. Божията цел е да израстваме, за да бъдем като Господа. Един ден ще бъдем физически като Него. Павел пише: „Защото, които предузна, тях и предопредели да бъдат съобразни с образа на Неговия Син“ (Римляни 8:29).
Ние се покланяме навсякъде, където Господ присъства, защото където е Той, там е светилището. Независимо дали е „където двама или трима“ или повече са събрани в Неговото име (Матей 18:20), или в светилището на собственото ни сърце, където Той обитава в любов – където и да е, ние „се покланяме на Господа в красотата на святостта“ (Псалм 29:2).
Като растем „в благодат и в познанието на нашия Господ и Спасител Исус Христос“, ние правим нашето „призвание и избор сигурни“ (2 Петрово 3:18; 1:10). В същото време свидетелстваме за променен живот и прославяме Бога и нашия Спасител. Ние следваме Неговото триумфално шествие, засвидетелствано от света, а също и от ангелските същества (2 Коринтяни 2:14; Ефесяни 3:9-10; Колосяни 2:15).
Като човеци, а следователно несъвършени и паднали, ние няма какво да предложим на Бога, което би могло да Му угоди. Нямаме нищо от себе си, което да Му предложим, което Той може да приеме. Само Господ Исус е приемлив за Бога, тъй като Той съвършено изпълни волята на Отца в живота и в смъртта. Тук виждаме всеизгарянето с придружаващите го хлебни и питейни приноси. Всичко, което имаме да предложим, е нашата признателност към Него.
Свещеник и принос
Когато Аарон и синовете му бяха посветени като свещеници, виждаме как този принцип може да работи. Овенът на посвещението беше убит и кръвта беше нанесена на дясното ухо на Аарон, палеца на дясната му ръка и големия пръст на десния му крак. След Аарон, синовете му бяха третирани по същия начин (Левит 8:22-28). Това означава, че това, което чуваме, това, което правим, и където отиваме, всичко е осветено от кръвта на Исус. Не трябва да приемаме от това, че можем да се отдаваме на греховни удоволствия. Ние сме измити и осветени, така че Божията инструкция е да бъдем святи, защото Той е свят (Левит 20:7; 1 Коринтяни 6:11).
Като Божи представител, Моисей напълни ръцете на Аарон и ръцете на синовете му с частите от жертвата. След това ги взе обратно от Аарон и синовете му, за да бъдат изгорени на олтара. Така е и с нас. Ръцете ни са изпълнени, така да се каже, не с частите на овен, а с нашата признателност към личността и делото на Господ Исус. Самият Господ тогава представя това, което имаме да предложим в поклонение на Отца. Така се покланяме в дух и истина. Така нашето поклонение е изпълнение на старите жертви, самите те изпълнени от Господ Исус Христос.
Пепел и олтар
В икономиката на Израел, сутрешна и вечерна всеизгаряща жертва гарантираше, че сладък аромат от горящата жертва непрекъснато се издигаше към Господа (Левит 6:8-13). Отново, така е и с нас в настоящата епоха. Ние трябва да бъдем непрекъснат аромат на Господ Исус за Бога (2 Коринтяни 2:15-16). Работата на свещеника по премахването на пепелта на чисто място след изгарянето на жертвата, показва как ние, в този свят, все още носим личността на Господ Исус и факта на Неговата смърт и възкресение.
Докато се покланяме заедно, когато сме събрани в Неговото име, ние сме и поклонници, когато свидетелстваме на другите в света. Когато участваме в общо поклонение, може да се каже, че носим свещеническите си дрехи. Ние носим обикновени дрехи в ежедневните си занимания, въпреки че не сме по-малко свещеници заради всичко това. Свещеникът, който в обикновени дрехи изнасяше доказателството за приета жертва извън стана на Господния народ, е картина на свидетелството на вярващия днес сред хората на света (Левит 6:10-11).
Първо сме святи свещеници, а след това царски свещеници, докато вършим ежедневната си работа. И в двата случая ние сме свещенство и изпращаме на Бога това, което Му е угодно. Павел направи препратка към това, когато писа на Коринтската църква, че ние „винаги носим в тялото си умирането на Господ Исус, за да се яви и животът на Исус в нашето тяло“ (2 Коринтяни 4:10). И отново на Филипийската църква той писа: „Според моето усърдно очакване и надежда, че в нищо няма да се посрамя, но с цялата си смелост, както винаги, така и сега Христос ще бъде възвеличен в моето тяло, било то чрез живот, или чрез смърт“ (Филипяни 1:20).
