К. С. Луис въвежда концепцията за Закона на човешката природа, като отбелязва, че човешките спорове разкриват универсално морално съзнание. Хората спорят не просто от предпочитание, а като се позовават на общ стандарт за справедливост и правилно поведение, което предполага, че всички признават някакъв морален закон, дори когато го нарушават. Луис обяснява, че този Закон на природата се различава от физическите или биологичните закони, защото може да бъде нарушен. Всеки човек е подчинен на природните сили, но притежава морална свобода – да избира правилното или грешното. Древните мислители са вярвали, че това морално съзнание е вродено, и Луис подкрепя това виждане, като отбелязва, че въпреки културните различия, човешките морални кодекси винаги са показвали поразително сходство. Той твърди, че отричането на реалността на Правилното и Грешното е саморазрушително: онези, които отхвърлят моралния закон, все пак се позовават на справедливостта, когато са ощетени. Това противоречие показва, че моралното съзнание е универсално и обективно, а не въпрос на вкус или мнение. Накрая Луис заключава, че човечеството универсално признава този закон, но постоянно не успява да го спазва. Хората оправдават лошото си поведение с извинения, които по ирония на съдбата потвърждават вярата им в моралното задължение. Тези два факта – познанието за моралния закон и неспособността на човечеството да го спазва – формират основата за разбиране на човешката природа и моралния ред на вселената.
Някои хора смятат, че Законът на човешката природа, или Моралният закон, е просто инстинкт или стаден инстинкт. Не отричам, че имаме инстинкти, като желанието да помагаме на другите, майчината любов или самосъхранението. Но Моралният закон не е нито един от тези инстинкти. Той ни казва какво трябва да правим, дори ако това противоречи на по-силните ни импулси. Например, може естествено да искаме да избягваме опасността, но Моралният закон ни казва да помогнем на някой в опасност. Той отсъжда между инстинктите и ни води към това, което е правилно. Други казват, че Моралният закон е просто социална конвенция, нещо, преподавано от родителите и обществото. Аз не съм съгласен. Въпреки че научаваме правилното поведение от учители и книги, това не го прави човешко изобретение. Истинският морален закон, подобно на математиката, съществува независимо от нас. Въпреки че моралните идеи варират в различните страни и епохи, разликите са малки в сравнение с последователността, която виждаме в основните принципи на благоприличието. Някои хора са разбрали и приложили този закон по-добре, което показва, че съществува истински стандарт за Правилно и Грешно. Очевидните исторически различия в морала често отразяват различия във вярванията относно фактите, а не в моралния принцип. Например, екзекутирането на вещици се е основавало на погрешни вярвания, а не на различен морален закон. В заключение, Законът на човешката природа е универсален, обективен и води хората да действат правилно, различен от инстинктите и социалните конвенции, и осигурява стандарт за морален напредък.
Наблюдавам две особени неща относно човечеството: първо, че всички вярваме в стандарт на поведение – това, което наричаме благоприличие или Закона на природата – и второ, че постоянно не успяваме да го спазваме. Камъните и дърветата просто следват законите на природата; те са това, което са. Но хората знаят как трябва да се държат и въпреки това често постъпват по друг начин. Тази разлика разкрива нещо уникално за нас – истински Морален закон, който ни казва какво трябва да правим, а не просто какво правим. Това не може да бъде обяснено като обикновен инстинкт, удобство или социално обуславяне, защото моралната преценка надхвърля личния интерес или обществената изгода. Ние осъждаме злодеянията, дори когато ни вредят по-малко, и почитаме честността или саможертвата, дори когато ни струват скъпо. Ако моралът беше само за лична или колективна полза, да кажем, че „трябва“ да бъдем справедливи, би било безсмислено – то просто би се повтаряло. Следователно, заключавам, че Моралният закон е реален и обективен – нещо, което не сме измислили, но което всички разпознаваме като налагащо се върху нас. Той съществува над обикновените факти или поведение, сочейки към по-дълбока реалност отвъд нас самите.
Стигнах до заключението, че това, което наричаме Закони на природата, може просто да описва как се държат нещата, а не да предписва как трябва да се държат. Но при човечеството е различно. Законът на човешката природа, или Моралният закон, стои над нашите действия – той ни казва какво трябва да правим, а не просто какво правим. Това осъзнаване ме кара да се запитам какво ни казва самата вселена. Има две основни обяснения: материалистичният възглед, според който материята и пространството просто съществуват случайно, произвеждайки живот чрез поредица от случайности; и религиозният възглед, който твърди, че зад вселената стои съзнателен Разум – целенасочено Същество, което я е създало. Науката, макар и безценна, не може да отговори защо съществува вселената или дали има цел зад нея. Нейната задача е да описва наблюдаеми факти, а не да обяснява какво стои отвъд тях. И все пак, има един случай, в който притежаваме вътрешно знание – самите себе си. Като човешки същества, ние преживяваме Моралния закон вътре в себе си, заповед, която не сме създали, но която ни подтиква към правилни действия. Ако външен наблюдател изучаваше човечеството без това вътрешно осъзнаване, той никога не би могъл да открие това морално задължение; то е нещо, известно само отвътре. Същото може да важи и за вселената: ако има Сила зад нея, ние не бихме могли да я наблюдаваме като обикновен факт сред другите. Тя би се разкрила, както прави в нас, като направляващо влияние или заповед. Така, единственото „писмо“, което можем да отворим, сме самите ние – и вътре откриваме доказателство за Законодател, Сила, която управлява вселената и говори чрез моралния закон. Все още не твърдя, че тази Сила е Християнският Бог, но виждам, че тя трябва да е нещо като разум, защото само разумът дава заповеди. Какво е то наистина, ще изследвам по-нататък.
Разбрах, че Моралният закон сочи към някого или нещо отвъд материалната вселена, и че това осъзнаване може да бъде обезпокоително. Прогресът не винаги означава движение напред; ако сме на грешен път, най-бързият начин да напреднем е да се обърнем назад и да се изправим пред истината за себе си и света. Човечеството е поело в грешна посока и осъзнаването на това е първата стъпка към разбирането. Имаме два източника на доказателства за силата зад Моралния закон. Единият е самата вселена, която показва красота, но и опасност. Другият е Моралният закон в нас, който дава вътрешна информация за това Същество. От него заключавам, че Силата зад вселената е изключително загрижена за правилното поведение – справедливост, безкористност, смелост, честност и правдивост. И все пак тази Сила не е снизходителна; тя не смекчава заповедите си и не прави отстъпки. Ако съществува, тя е абсолютна в своите стандарти, което ни прави едновременно неспособни да избягаме от нейните изисквания и осъзнаващи, че често се проваляме. Това създава човешката дилема: ако няма абсолютно добро, усилията ни са напразни; ако има, ние вече сме в опозиция на него. Това разбиране е необходимият предшественик на Християнството, което говори смислено едва след като осъзнаем, че сме нарушили Моралния закон и се нуждаем от прошка. Само като се изправим пред реалността на този Закон и Силата зад него, можем да започнем да разбираме твърденията и утехата, предлагани от религията. Търсенето на утеха преди истината води до илюзии и евентуално отчаяние; търсенето на истината, макар и плашещо, в крайна сметка може да донесе истинска утеха.
Explore more books by the same author(s).