Започвам с уточнението, че християните не е нужно да вярват, че всички други религии са изцяло погрешни. Християнството изисква само, че там, където се различава от другите религии, то е право, докато другите отговори може да варират по това колко близо са до истината. Човечеството се разделя първо на тези, които вярват в Бог, и тези, които не вярват, а след това сред вярващите – на два основни възгледа за Бог. Единият възглед вижда Бог като отвъд доброто и злото, където разграниченията между правилно и грешно са човешки перспективи, както е в пантеизма. Другият вижда Бог като праведен, загрижен за морала и заемащ страна между доброто и злото, както е в християнството. Пантеистите виждат Бог като почти идентичен с вселената, докато християните виждат Бог като създател, отделен от света, който го е създал умишлено и очаква хората да поправят това, което е сгрешено. Това повдига проблема за злото: ако Бог е добър, защо светът е несъвършен? Първоначално се съпротивлявах на християнските отговори, намирайки атеизма за по-прост. И все пак осъзнах, че самата ми преценка за вселената като несправедлива предполага стандарт за справедливост. Това означава, че дори в опита си да отрека Бог, аз приемах обективно чувство за правилно и грешно. Така атеизмът се оказва твърде прост: моралната осъзнатост в мен предполага по-дълбок ред, реалност отвъд обикновения материален хаос.
След като намирам атеизма за твърде прост, отхвърлям и това, което наричам християнство-и-вода – разводнена вяра, която говори само за добър Бог и приятен свят, пренебрегвайки греха, злото и изкуплението. Истинското християнство не е просто, защото самата реалност не е проста. Простотата принадлежи на привидностите, а не на истината. Ако човек наистина изследва какво е реално – било то в науката, морала или религията – трябва да е подготвен за мистерия и трудност. Тези, които отхвърлят християнството като сложно, често го разбират погрешно или атакуват детска негова версия, а не зрялата доктрина, която се изправя пред цялата сложност на съществуването. Реалността, според моя опит, е едновременно сложна и изненадваща. Нейната странност е една от причините да вярвам, че християнството е истинно; то не е религия, която някой би могъл да измисли, защото съдържа същата неочакваност, която бележи реалния живот. Проблемът, пред който сме изправени, е вселена, съдържаща зло и привидна безсмисленост, но също така и същества, които разпознават доброто и злото. Само два светогледа се изправят честно пред това: християнството и дуализмът. Християнството твърди, че светът е създаден добър, но е тръгнал по грешен път; дуализмът утвърждава две вечни, независими сили – една добра, една зла – заключени в безкраен конфликт. Дуализмът обаче се проваля логически. Ако наричаме една сила добра, а другата лоша, трябва да имаме стандарт извън двете, морален закон, който разграничава правилното от грешното. Този стандарт сочи към по-висше Същество – истинския Бог. Освен това, злото не може да съществува само по себе си; то зависи от добротата, за да покварява. Никой не обича злото чисто заради самото него – само заради удоволствието, властта или безопасността, които сами по себе си са добри неща, търсени погрешно. Така, нечестието е развалена доброта, а злото е паразит върху доброто. Това прозрение обяснява защо християнството учи, че дяволът е паднал ангел – същество, първоначално добро, което е тръгнало по грешен път. Злото няма независимо съществуване; дори силата му идва от това, което е добро. Следователно християнството е съгласно с дуализма, че съществува космически конфликт, но го разглежда като бунт в рамките на творението, а не като битка между равни сили. Светът е вражеска окупирана територия. Християнството разказва за законния Цар – Христос – който е влязъл в този окупиран свят под прикритие и призовава Своите последователи да се присъединят към кампания за съпротива. Посещаването на църква става таен акт на вярност, комуникация с нашата истинска родина, която врагът се стреми да предотврати чрез гордост, безразличие и съмнение. В тази светлина християнската доктрина за злото не е нито наивна, нито митична. Дяволът е реален, не като комична фигура, а като духовен разум в бунт. Тези, които наистина желаят да го опознаят, ще открият, че срещата не е желана. Реализмът на християнството – неговият отказ както от атеистично отричане, така и от сантиментално опростяване – е това, което го бележи като вяра, способна да се изправи пред всички факти на съществуването.
Текстът изследва проблема за злото, свободната воля и божествената природа на Христос. Той обяснява, че съществуването на злото произтича от това, че Бог е дарил свободна воля на Своите създания, позволявайки им да избират правилното или грешното. Свободната воля прави възможни любовта и истинската доброта, въпреки че също така допуска злото. Бог е счел тази свобода за заслужаваща риска, тъй като тя позволява смислени взаимоотношения между хората и Него Самия. Текстът по-нататък твърди, че опитът на човечеството да намери щастие отделно от Бога неизбежно се проваля, защото хората са създадени да зависят от Него, точно както една машина зависи от правилното гориво. Повтарящите се провали в историята – войни, корупция и морален упадък – отразяват усилията на човечеството да „работи с грешно гориво“. След това проследява отговора на Бога: даряване на човечеството със съвест, разкриване на истината чрез морални прозрения и древни религии, и избиране на еврейския народ, за да разкрие Своята природа. Разказът кулминира в появата на Христос, Който претендира за божествена власт да прощава грехове и да съди света. Подобни твърдения, твърди текстът, не оставят средно положение – Исус трябва да бъде или наистина Бог, или заблуден самозванец. Заключението настоява, че смирението и думите на Христос имат смисъл само ако Той наистина е Божият Син, отхвърляйки схващането, че Той е бил просто морален учител.
Текстът изправя читателя пред решителен избор относно самоличността на Исус — Той трябва да е или божествен, или заблуден, или зъл. Авторът приема, че Той е истински Бог, който е влязъл в един паднал свят, за да изкупи човечеството. Централният фокус на християнството не е просто учението на Исус, а Неговата смърт и възкресение, чрез които човечеството е примирено с Бога. Авторът пояснява, че различни богословски теории, обясняващи смъртта на Христос — като заместването например — са само опити да се опише тайната, а не същността на самото християнство. Истинската същност е, че Неговата смърт действа, дори ако нейните механизми са отвъд човешкото разбиране. Покаянието е представено като съществен акт на предаване, изискващ смъртта на себе си. Човечеството, неспособно да се покае съвършено, се нуждае от божествена помощ. Бог стана човек в Христос, за да може човешката природа да претърпи тази смърт и да се върне при Бога. Чрез съюза на божественото и човешкото, Исус можеше да страда, да умре и да възкръсне съвършено, постигайки това, което човечеството не можеше. Изкуплението, следователно, е пряка Божия намеса — Христос, плащайки човешкия дълг чрез Своя божествено-човешки акт на послушание и любов.
Главата представя християнското разбиране за това как божественият живот – „Христовият живот“ – се предава на човечеството. Съвършеното себеотдаване и смирение на Христос бяха едновременно божествени и човешки: съвършени, защото Той беше Бог, и себеотдаване, защото Той беше човек. Чрез единение с Неговото смирение и страдание, вярващите участват в Неговата победа над смъртта и постигат нов, усъвършенстван живот. Тази трансформация представлява нов етап на съществуване, един вид духовно развитие, вече осъществено в Христос и предавано чрез кръщение, вяра и Свето Причастие – обичайните средства, чрез които се предава божественият живот. Това не са просто символи, а канали на божествено действие, вкоренени в творческото използване на материалната реалност от Бога. Текстът утвърждава, че вярата се основава на надежден авторитет, както и по-голямата част от човешкото знание. И все пак, приемането на Христовия живот изисква лично участие: той трябва да бъде подхранван, поддържан и обновяван чрез покаяние и божествена благодат. Християните не твърдят, че стават добри, за да заслужат Божията любов; по-скоро те са направени добри, защото Бог ги обича и действа чрез тях. Този божествен живот не е абстрактен или чисто морален – той е въплътен и биологичен по характер, правейки християните част от живото тяло на Христос, чрез което Той действа в света. Есето завършва с есхатологично размишление: Бог един ден ще нахлуе в света в разкрита слава, слагайки край на историята. До този момент на човечеството е дадено време да избере – свободно и решително – дали да принадлежи към Божията страна. Призивът за решение е незабавен и спешен, защото забавянето на божествената намеса само по себе си е акт на милост.
Explore more books by the same author(s).