Когато Бог избра Давид да седне на трона, започна нещо ново. Давид беше човек по Божието сърце. От младостта до старостта си той показваше живот на вяра. Дори когато се проваляше чрез изключително обидни грехове, той не си търсеше извинения, а искрено се покайваше. Векове по-късно дните на Давид все още бяха отправна точка за Божия народ (Неем. 12:46).
Соломон зае трона след това. Той поиска от Бога разбиране и царството му процъфтя. Неговата мъдрост, богатство и слава надминаха всички истории, които се разказваха за него. И все пак по-късно сърцето му се отвърна от Господа, повлияно от връзки и чувство за самоволие.
Синът му Ровоам тогава въведе определена промяна в духовната атмосфера. Той управляваше сурово чрез изисквания и укази, и царството беше разделено. Той се укрепи, но изостави Господа (2 Лет. 12:1). В неговите дни царските съкровища от злато бяха заменени с предмети от бронз – може би подобни по блясък, но с много по-малка стойност (1 Царе 14:26–28).
Синът му Авия (или Авиям) го последва. Той спечели голяма победа, като провъзгласи името на Господа (2 Лет. 13), но нямаше лична преданост. Той вървеше в греховете на баща си и „сърцето му не беше предано на Господа, неговия Бог“, както беше Давидовото (1 Царе 15:3). Отне само четири поколения, за да настъпи рязък духовен упадък. Истините, на които Давид се радваше чрез вяра, бяха станали само историческа традиция за Авия. Този модел се повтаря отново и отново в Писанията.
А ние от кое поколение сме? Наслаждаваме ли се на Божиите обещания чрез вяра, или сме били заблудени от нашите страсти, самоувереност и гордост от положението? Въпреки че може да погледнем назад към верни поколения от миналото, нека се пазим да не живеем в същите празни декларации от дните на Авия.
