Предлагам в това произведение, чието начало е Битие, кратък синопсис на основните теми на всяка книга от Библията, за да подпомогна изучаването на този скъпоценен том, който нашият Бог ни е дал. Изобщо не претендирам да дам пълното съдържание на всяка книга, а само (доколкото Бог ще ми даде) един вид индекс на темите, разделенията на книгите по теми и (доколкото ми е възможно) целта на Божия Дух във всяка част, надявайки се, че това може да помогне на другите при четенето на Божията книга. Библията, по своята цел, е едно цяло, което ни представя Бог, излизащ от Своята същностна пълнота, за да прояви всичко, което е, и да върне в насладата от тази пълнота със Себе Си онези, които, станали участници в Неговата природа, са станали способни да разбират и обичат Неговите съвети и Самия Него.
Но преди тази цел да бъде напълно разкрита, човекът е поставен на сцената като отговорно същество и неговата история, като такава, ни е дадена в различните фази, през които е преминал, до кръста, където е била проявена неговата враждебност към Бога и е положена основата за пълното разкриване на тази цел и изпълнението на Божието благоволение в човека, и положена чрез това, в което целият божествен характер в любов и праведност е бил разкрит и прославен, и Бог е бил съвършено прославен във всяко отношение, като е въвел човека в слава. Сътворението е послужило като сфера за това проявление на Бога; но като проявление то би било само по себе си напълно несъвършено, макар и донякъде да е обявявало Неговата слава.
Освен това, след като грехът е влязъл, състоянието на творението и ефектите от провидението, което е регулирало неговия ред и детайли тук долу, са клонили, в състоянието, в което е бил човекът, да дадат фалшива представа за Бога. Защото, ако той е отнасял това творение и това управление към Бога, той е виждал сила, която е принадлежала само на Него; докато е съществувало едновременно зло, което е събаряло всяка идея, която той би могъл да си състави за мощна доброта. Човешкият ум се е губил в усилието да го обясни, а суеверията и философията са дошли, за да довършат объркването, в което се е намирал. От една страна, суеверията са направили още по-фалшиви фалшивите идеи, които човекът си е съставил за Бога; а от друга страна, философията, чрез усилията, които естественият човешки разум е полагал, за да се отърве от трудността, го е потопила в такава неяснота и такава несигурност, че той е завършил с отхвърляне на всякаква идея за Бога, освен нуждата, която го е накарала да търси такава.
Тези суеверия в действителност не са били нищо повече от това, че Сатана е завладял идеята за Бога в сърцето, за да подхранва, под това име, неговите похоти и да го унижава, като ги освещава с името на бог, който в действителност е бил демон; а философията е била само безполезното усилие на човешкия ум да се издигне до идеята за Бога – височина, която той е бил неспособен да достигне, и която впоследствие е изоставил, превръщайки я в предмет на гордост да се справя без нея. Дори Божият закон, докато е обявявал отговорността на човека пред Бога и по този начин е утвърждавал Неговата власт, само Го е разкривал в упражняването на съд, изисквайки от човека това, което той трябва да бъде, без да разкрива какво е бил Бог, освен в справедливост; и по никакъв начин във връзка със сцената на мизерия и невежество, която грехът е донесъл на човешкия род. Той не е показвал какво е бил Бог сред тази мизерия, нито е можел да го направи; защото неговата задача е била да изисква от човека съответствие с определена линия на поведение, на която Законодателят се е конституирал като съдия, в края на пътя на този, който е бил подчинен на него. Божият Син е Самият Бог сред цялата тази сцена, верният Свидетел на всичко, което Той е в Своята връзка с нея. С една дума, Божият Син е Този, Който разкрива Самия Бог и Който по този начин неизбежно става център на всички Негови съвети и на цялото проявление на Неговата слава, както и обект на всички Негови пътища.
Тогава ще намерим три основни теми в Библията – сътворението (сега под въздействието на грехопадението); закона, който е дал на човека, такъв какъвто е сега, правило – на човека сред това творение, за да види дали може да живее там според Бога и да бъде благословен; и Божия Син.
Първите две, а именно сътворението и законът, са свързани с отговорността на творението. Ще открием, че всичко, свързано с тези две, е или виновно, или покварено. Синът, напротив – проявлението на благодатта и любовта на Отца и на Божията любов към света, когато тази вина вече е била налице в беззаконен грях и нарушаване на закона; точното изображение на Божието съществуване, в Когото е бил видян Отец – ще видим да страда в любов сред това паднало творение и противоречията на бунтовен народ, и когато Бог е бил съвършено прославен по отношение на греха, изпълнявайки всички Божии съвети, като обединява всички неща в благословение чрез Своята сила и под Своята власт, дори онези, които с омраза са Го отхвърлили, са принудени да Го признаят за Господ за слава на Бога Отца; и накрая, когато Той ще е подчинил всички неща, ще предаде на Бога Отца царството на Своята слава като Човешки Син, за да бъде Бог всичко във всичко.
Освен всичко това, в Божиите съвети има и онези, с които Бог, Когото познаваме в Исус, се обгражда, които трябва да бъдат доведени до подобие на Него, с Когото са свързани като синове, Той – първородният сред много братя, които ще се наслаждават вечно с Бога на Неговата благосклонност и благословение, както то почива върху Него, с Когото и чрез Когото те се наслаждават на това. Има и земен народ, в който Бог проявява принципите на Своето управление тук долу и Своята непоколебима вярност; следователно, на този последен е даден законът. Накрая, в Божията цел преди света (но скрита до подходящия момент, когато, след като изкуплението му е било извършено, Светият Дух би могъл, като обитава в него, вследствие на извършването на делото на изкуплението и прославянето на Христос, да му разкрие цялата ефикасност на неговото изкупление и целия обхват на неговото благословение), е имало църква, избрана в Христос, Неговата невяста, която да бъде представена на Самия Него без петно или бръчка, Неговото тяло също, пълнотата на Този, Който изпълва всичко във всичко, обединена с Него чрез Духа, с който всички членове са кръстени, и скоро да бъде проявена в слава, когато Той поеме това главенство.
Кръстът е центърът на всичко това във всяко отношение. Там историята на човека в отговорност, като дете на Адам, свършва и там започва отново в благодат, царуваща чрез праведност. Там доброто и злото са напълно разрешени, омразата в човека и любовта в Бога, грехът и Божията праведност срещу него. Там Бог е съвършено прославен морално, а човекът е осъден в грях и изкупен в праведност, господството на злото е унищожено, а това на човека е установено в праведност, както Бог е пожелал да бъде, смъртта и този, който е имал властта над нея, са отстранени, и това чрез акт на любов, който е поставил Божия Син като човек начело на всички неща в праведност. Всичко, чрез кръста, остава сигурно и неизменно в резултат на основата на изкуплението: какъв ще бъде краят на онези, които го презират?
Оттук ще намерим не само сътворението, закона и Божия Син, но и действията, чрез които Бог е подготвил пътя за Своето проявление и е накарал хората да го очакват; развитието на всички принципи, на които Той е влязъл във връзка с хората; последствията от нарушаването на закона; и накрая, на своето място, проявлението на църквата на земята и указанията, които Той ѝ е дал, заедно с хода на събитията, които са свързани с нейното съществуване и нейната невярност на земята; с това на земния Божи народ; и със самия човек, отговорен пред Бога и облечен с власт от Него на земята: всичко завършва със славата на Исус, Човешкия Син, поддържащ благословението и единството на всички неща под Божието царуване; и, накрая, Бог всичко във всичко. Историята на Исус; положението, дадено на църквата в слава според Божиите съвети, тайната, скрита от вековете; нейното участие в страданията на Исус и нейното единство с Него; и като цяло свидетелството на Светия Дух, дадено отгоре, са ясно разкрити в Новия Завет. Това, за което говорихме по-рано, формира хода на вековете; църквата не е част от тях.
Това разделя Библията естествено на две части: – тази, която говори за първите две теми, сътворението и човека в неговата връзка с Бога без закон, и Неговия народ под закон; и тази, която говори за Сина, дошъл на земята, и всичко, което се отнася до църквата и нейната слава – тоест, като цяло, Стария и Новия Завет. Ще видим обаче, че в Стария Завет обещанието и пророчеството винаги са се отнасяли до Сина, вечен обект на Божиите съвети: както в Новия Завет е имало пророчества за бъдещите Божии действия със земята, и дотолкова свързани със Стария Завет; и освен това, отхвърлянето на Сина е дало повод за присъствието на Светия Дух на земята – факт, който е променил цялото състояние на Божия народ и е въвел специални теми, които са зависели от това присъствие. Защото има това особено в историческата част на Новия Завет, че Синът е бил представен първо на света и на народа под закона, за да ги подложи отново на изпитание. Смисълът на Неговото идване отначало не е бил изпълнението на Божиите съвети, а да представи на човека, все още поставен под стария ред на нещата, вярното свидетелство за това какво е бил Бог, ако човешкото сърце е имало някаква способност да го приеме или да разпознае Този, Който се е върнал в благодат сред паднало творение, и го е направил в самата форма и природа на този, в когото е станало грехопадението; и на евреите, ако са били готови да Го приемат, Господа на Славата, обекта на всички пророчества и на всички обещания; и накрая (светът не Го е познал, а Неговите собствени не са Го приели), да извърши жертвата, която би могла да положи основата на нов свят пред Бога и да постави изкупените в радост пред лицето на Неговия Отец, наследници на всичко, което е било установено в Него, втория Адам, за да направи църквата Негово тяло и Негова невяста.
От всичко, което казах, следва също, че Старият Завет съдържа две много различни части – често обединени, вярно е, в една и съща книга, и дори в един пасаж, все пак различни по своята същност – историята на човека такъв, какъвто е бил, и Божия път с него, или историческата част, било то преди закона или под закона; и откровението на Божиите мисли и намерения относно бъдещето, които винаги са свързани с Христос. Това откровение понякога приема характера на положително пророчество, понякога формата на типично събитие, което предвещава това, което Бог ще извърши по-късно. Мога да цитирам, като пример за този последен начин на изразяване на Божиите мисли, жертвата на Исаак. Очевидно има историческо поучение от изключителна важност в трогателния пример за послушанието на Авраам; но всеки лесно разпознава в него типа на жертва, за която Бог си е приготвил Агнец, от който Исаак, възлюбеният на баща си, е бил само слаба фигура; и където възкресението, не във фигура, а в сила, е източникът на живот и надежда за всеки вярващ.
Но може би прекалено много предвиждам детайлите. Нека преминем към общия характер на книгите на Писанието.
