Като пастир ще пасе стадото Си; ще събере агнетата с мишцата Си, ще ги носи в пазухата Си. — Исая 40:11 (Цариградска Библия)
Овцете са пасивни създания и могат да направят малко за себе си, подобно на вярващите в делото на своето спасение. Вярващите сами по себе си нямат повече познание за спасителния път от овцете и затова не могат да ходят, освен ако не бъдат научени и водени. „Научи ме, Господи“ (Псалм 119:33), „води ме в Твоята истина“ (Псалм 25:5). Като сляп човек, който протяга ръка към своя водач, така те казват: „Води ме, Господи, в Твоята правда“ (Псалм 5:8). Воденето предполага известна готовност, но ние трябва да бъдем привлечени; защото Исус, Пастирът, каза: „Никой не може да дойде при Мене, освен ако Отец… го привлече“ (Йоан 6:44). Има дума за специална благодат, която е повече от „учене“, „водене“, „привличане“; тя е „облягане“. „Коя е тази, която излиза от пустинята, облегната на своя Възлюбен?“ (Песен на песните 8:5). И все пак, има друга дума, и тя е „носене“. Когато добрият Пастир намери изгубената овца, „Той я слага на раменете Си, радвайки се“ (Лука 15:5).
Овцете са най-зависимите създания в света, защото цялото им щастие е в добротата, грижата и мъдростта на техния пастир. Вълците, лъвовете и леопардите нямат нужда от никого да ги пази. Но като нежните овце, които трябва да бъдат подкрепяни, Христос ги носи в пазухата Си.
Овцете са послушни създания. „Моите овце слушат Моя глас, и Аз ги познавам, и те Ме следват“ (Йоан 10:27). Как агнето познава майка си сред хиляди от стадото? Даденият от Бога инстинкт го учи. Инстинктът на благодатта познава гласа на Възлюбения сред много гласове (Песен на песните 2:8). За новия вярващ в Христовите думи има някакъв характер, някакъв небесен звук, който е напълно различен от гласа на света.
Овцете са простодушни и импулсите често ги водят. Затова те са скитащи създания (Исая 53:6; Псалм 119:176; 1 Петрово 2:25). Една хапка зелена трева може да привлече овцата в капан или в зъбите на лъвове и вълци. Подобно, въображенията и поривите често са водач на слабите вярващи, а не вярата. Малко ни е грижа по природа какво ще бъдем в Неговото присъствие. Мечтите за днес не могат да видят отвъд времето или отвъд смъртта. Надеждите за печалба в света понякога се смятат за добри, но това, което изглежда добро, често ни заблуждава, като смъртта е краят му (Притчи 14:12).
Агнето е едно от най-скромните и кротки създания, и то има легло до сърцето и в пазухата на Христос: „Той ще… ги носи в пазухата Си“ (Исая 40:11). „Той ще избави нуждаещия се, когато вика; също и бедния, и този, който няма помощник“ (Псалм 72:12). Господ „дава повече благодат… Бог се противи на горделивите, но дава благодат на смирените“ (Яков 4:6). Благодат върху благодат е за смирените (Йоан 1:16). Бог „ще спаси смирените“ (Йов 22:29), ще чуе желанието им (Псалм 10:17), ще съживи духа им (Исая 57:15), ще ги украси със спасение (Псалм 149:4), ще ги почете (Притчи 15:33), ще ги води и учи в Своя път (Псалм 25:9), „ще увеличи радостта им в Господа“ (Исая 29:19) и ще ги благослови и ще им даде сигурно наследство (Матей 5:5). Никой не може да възхвали благодатта така, както смирената душа: „Не аз, но Божията благодат, която беше с мен“ (1 Коринтяни 15:10)! Благодатта е милост, дадена безплатно, и обещанието е дадено на смирените. В осъждането на самонадеяността всеки трябва да смята другия за по-добър от себе си (Филипяни 2:3).
Смирението е душа, която е на правилното си ниво, не по-високо от това, което Бог е определил: Аз не „се занимавам с велики дела, или с неща, твърде високи за мен“ (Псалм 131:1). Горделивият затваря и покрива цялото си владение и повече, но смирената душа оставя отвор за благодатта. Христос е близо до потиснат скърбящ в Неговото присъствие, „за да им даде красота вместо пепел… дреха на хвала вместо дух на униние“ (Исая 61:3). Ръката на Спасителя може от небето да повдигне натъжена, смирена душа, живееща на земята.
В нощта, в която нашият Господ беше предаден, Той установи вечерята за вас (1 Коринтяни 11:23-26). В смъртта Той мислеше повече за вас, отколкото за Себе Си. В градината, на кръста, в гроба, Неговите глупави, изгубени овце винаги бяха в ума Му. Неговата любов има божествена памет. Той ви е изваял на дланите на ръцете Си и когато погледне ръцете Си, казва: „Не мога да забравя Моите овце“ (виж Исая 49:16).
Какво мислите за Неговата любов? Помислете за Неговите нозе, които ходеха нагоре и надолу по земята, за да търсят изгубените овце на Своя Отец, прободени с гвоздеи. Помислете за Неговите очи, които често бяха вдигани към небето към Бога в молитва, изморени от сълзи. Помислете за Неговата глава, прободена с тръни. Помислете за Неговото лице, по-красиво от слънцето, цялото обезобразено, и косата, изскубната от бузите Му. Той пое върху Себе Си дълбок срам и ви даде голяма слава. Той пое проклятието и ви даде благословение, Той пое смъртта и ви даде живот.
„Където отивам Аз, вие знаете, и пътя знаете“ (Йоан 14:4). В Своята смърт и кръв Той направи път към Божието присъствие. Той Сам мина по труден път, през Божието проклятие и болезнени страдания, и сега Той ви моли да не Го следвате по този път. Вместо това, вярвайте в Него, обичайте се един друг и бъдете верни на Христос.
„Онези, които Ми даде Ти, Аз ги опазих и никой от тях не се изгуби…“ (Йоан 17:12). Като Главен Пастир (1 Петрово 5:4) Той ще даде отчет за всички Свои агнета и ще каже на Своя Отец, че всички те са Негови овце. Само Той може да каже: „Моите нозе, Моите ръце и Моята страна бяха прободени, за да ги събера. Сега Аз държа Моите овце и ето ги.“
Откъси, адаптирани от проповед на Самюъл Ръдърфорд (1600-1661), както е публикувана в „Очерк на здрави думи“.
Когато кръв от жертва трябва да потече, Този Пастир, от състрадание воден, Застана между нас и врага, И доброволно умря вместо нас.
Тогава нашата песен завинаги ще бъде За Пастира, Който така Се даде: Няма тема тъй славна като Него, Няма тема тъй трогателна за нас. —Томас Кели (1769–1854)
