Пътят на кръста
Когато размишляваме върху страданията на Господ Исус Христос, ние се покланяме в дълбоко обожание за такава любов и преданост. На онзи ужасен кръст, Той, в съвършено послушание към Отца, положи живота Си, за да придобие Своята невяста, Църквата.
Господ беше прекарал предходната вечер с учениците Си в горната стая, но дойде време, когато Той и единадесетте трябваше да я напуснат. Те слязоха по хълм и прекосиха потока Кедрон (виж Йоан 18:1). Цар Давид беше прекосил същия поток много години по-рано (2 Царе 15:23). По това време Авесалом, любимият син на Давид, се беше разбунтувал и като следствие беше накарал баща си да бяга. Всеки път, когато потокът Кедрон се споменава в Писанието, той винаги е сцена на смърт или съд. Потокът говори за скръб и е символ на траур.
С учениците Си, Господ премина същия поток и влезе в Гетсиманската градина, име, означаващо „маслинова преса“. На осем ученици беше казано да останат на определено място, докато на трима беше позволено да Го придружават, но не докрай. Той остави тези трима зад себе си с наставлението да се молят да не изпаднат в изкушение.
Лука 22:41 ни казва, че Той се оттегли от тях „на около един хвърлей камък“. Това е много значимо. Господ беше дал на Своя народ от древността наставления относно замерянето с камъни на престъпници. Ръцете на свидетелите трябваше да хвърлят първия камък (Второзаконие 17:7). Няма как да изчислим разстоянието, което Господ измина от тримата Си ученици, но едно е ясно: те можеха да Го чуят да говори на Своя Отец, което предполага, че разстоянието е било кратко и че такъв камък е бил с голяма тежест.
Присъдата, която Господ предстоеше да получи, тежеше много силно върху Него, Сина Божий. Докато учениците Му спяха, нашият благословен Господ лежеше прострян на земята и заяви, че ще приеме чашата на съда от ръката на Отца заради нас. „Господи, дори до смърт Твоята любов можеше да стигне“ (Х. Л. Росиер, 1834–1928).
