Обстоятелствата, довели до написването на посланието
2 Коринтяни 1. Апостолът пише второто Послание до Коринтяните под влиянието на утешенията на Христос — утешения, преживени, когато неволите, които го сполетяха в Азия, бяха в своя връх; и подновени в момента, когато той пишеше писмото си, от добрата новина, която Тит му беше донесъл от Коринт — утешения, които (сега, когато е щастлив за тях) той предава на Коринтяните; които, по благодат, бяха техен източник в последния случай.
Първото писмо беше събудило съвестта им и беше възстановило страха от Бога в сърцата им и почтеността в техния живот. Скърбящото сърце на апостола беше съживено от чуването на тази добра новина. Състоянието на Коринтяните го беше потиснало и малко беше отстранило от сърцето му чувствата, породени от утешенията, с които Исус го изпълваше по време на изпитанията му в Ефес. Колко разнообразни и сложни са упражненията на този, който служи на Христос и се грижи за душите! Духовното възстановяване на Коринтяните, като разсея мъката на Павел, беше подновило радостта от тези утешения, които новините за тяхното лошо поведение бяха прекъснали. Впоследствие той се връща към тази тема за страданията си в Ефес; и развива, по забележителен начин, силата на живота, с който живееше в Христос.
Той се обръща към всички светии от тази страна, както и към тези в град Коринт, който беше нейна столица; и, воден от Светия Дух да пише според истинските чувства, които този Дух произвеждаше в него, той веднага се поставя сред утешенията, които се изливаха в сърцето му, за да признае в тях Бога, Който ги изливаше в неговия изпитан и упражняван дух.
Делото на Духа в човешкото сърце
Нищо по-трогателно от делото на Духа в сърцето на апостола. Смесицата от благодарност и поклонение към Бога, от радост в утешенията на Христос и от привързаност към онези, заради които сега се радваше, има красота, напълно неподражаема от човешкия ум. Нейната простота и истинност само засилват превъзходството и възвишения характер на това божествено дело в човешкото сърце.
„Благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Отец на милости и Бог на всяка утеха, Който ни утешава във всяка наша скръб, за да можем и ние да утешаваме онези, които са в каквато и да е скръб, с утехата, с която ние самите сме утешавани от Бога. Защото както страданията на Христос изобилстват в нас, така и нашата утеха изобилства чрез Христос. И ако сме скърбящи, това е за ваше утешение и спасение, което е действено в понасянето на същите страдания, които и ние страдаме; или ако сме утешавани, това е за ваше утешение и спасение.“ (2 Коринтяни 1:3-7)
Благославяйки Бога за утешенията, които беше получил, доволен да страда, защото участието му в страданието насърчаваше вярата на Коринтяните, които страдаха, като им показваше пътя, определен от Бога за най-отличните, той излива в сърцата им утехата на своето собствено, веднага щом утехата дойде при него от Бога. Първата му мисъл (и винаги е така с този, който осъзнава зависимостта си от Бога и който пребъдва в Неговото присъствие — виж Битие 24) е да благослови Бога и да Го признае за източник на всяка утеха. Христос, Когото е намерил както в страданията, така и в утехата, обръща сърцето му веднага към възлюбените членове на Неговото тяло.
Човешката извратеност и Божието търпение; благодатта заключава, че злото ще бъде поправено
Забележете веднага извратеността на човешкото сърце и Божието търпение. Сред страданията заради Христос те можеха да участват в греха, който опозоряваше Неговото име — грях, непознат сред езичниците. Въпреки този грях Бог нямаше да ги лиши от свидетелството, което тези страдания им даваха, за истинността на тяхното християнство — страдания, които уверяваха апостола, че Коринтяните ще се насладят на утешенията на Христос, които съпътстваха страданията заради Него. Красиво е да се види как благодатта се хваща за доброто, за да заключи, че злото със сигурност ще бъде поправено, вместо да дискредитира доброто заради злото. Павел беше близо до Христос — източникът на сила.
Силата на живота в Христос
Той продължава, като представя, експериментално, доктрината за силата на живота в Христос, която имаше своето развитие и сила в смъртта за всичко временно, за всичко, което ни свързва със старото творение, за самия смъртен живот. След това той засяга почти всяка тема, която го беше занимавала в първото послание, но с необременено сърце, макар и с твърдост, която желаеше тяхното добро и Божията слава, независимо от това каква скръб можеше да му струва.
Ефектът от делото на Духа, когато съвестта е докосната
Забележете тук възхитителната връзка между личните обстоятелства на Божиите работници и делото, към което са призовани, и дори обстоятелствата на това дело. Първото послание беше произвело този спасителен ефект върху Коринтяните, за който апостолът, под ръководството на Светия Дух, го беше предназначил. Тяхната съвест беше събудена и те станаха ревностни срещу злото пропорционално на дълбочината на тяхното падение. Това винаги е ефектът от делото на Духа, когато съвестта на падналия християнин е наистина докосната. Сърцето на апостола може да се отвори с радост за тяхното пълно и искрено послушание. Междувременно той самият беше преминал през ужасни изпитания, така че беше отчаян за живота си; и беше успял по благодат да осъзнае силата на този живот в Христос, който спечели победата над смъртта и можеше изобилно да излее в сърцата на Коринтяните утешенията на този живот, които трябваше да ги въздигнат отново. Има Бог, Който ръководи всички неща в служба на Своите светии — скръбта, през която преминават, както и всичко останало.
Благодарност за Божията утеха в страданието, знак за Неговата благосклонност, която да бъде споделена с другите
Забележете също, че той не трябва да започва, като напомня на Коринтяните, както беше направил в първото послание, за тяхното призвание и техните привилегии като осветени в Христос. Той избухва в благодарност към Бога на всяка утеха. Святостта се извежда на преден план, когато практически липсва сред светиите. Ако те ходят в святост, те се наслаждават на Бога и говорят за Него. Начинът, по който различните части на Божието дело са свързани заедно, в и чрез апостола, се вижда в изразите, които извират от неговото благодарно сърце. Бог го утешава в страданията му; и утехата е такава, че е подходяща да утешава другите, в каквото и да е страдание; защото Сам Бог е утехата, като излива в сърцето Своята любов и Своето общение, както се наслаждава в Христос.
Ако беше скърбящ, това беше за утеха на другите чрез гледката на подобни скърби у онези, които бяха почетени от Бога, и съзнанието за единство в същата благословена кауза и връзка с Бога (сърцето бидейки докоснато и върнато към тези привързаности по този начин). Ако беше утешаван, това беше да утешава другите с утешенията, които сам той се наслаждаваше в скръбта. И скърбите на Коринтяните бяха свидетелство за него, че колкото и голяма да е била тяхната морална слабост, те са имали дял в тези утешения, на които той сам се наслаждаваше, и които знаеше, че са толкова дълбоки, толкова реални, които знаеше, че са от Бога и знак за Неговата благосклонност. Скъпоценни връзки на благодатта! И колко вярно е в нашата малка мярка, че страданията на онези, които се трудят, от една страна, съживяват любовта към тях, а от друга, успокояват работника относно искреността на обектите на неговата християнска привързаност, като ги представят отново пред него в любовта на Христос. Скръбта на апостола му беше помогнала да пише на Коринтяните със скръбта, която беше подходяща за тяхното състояние; но каква вяра беше тази, която се занимаваше с такава енергия и такова пълно забравяне на себе си за тъжното състояние на другите, сред такива обстоятелства, каквито тогава заобикаляха апостола! Неговата сила беше в Христос.
Павел обяснява мотивите на своите движения, за да демонстрира любовта си към Коринтяните
Сърцето му се разширява към Коринтяните. Виждаме, че неговите привързаности текат свободно — нещо от голяма стойност. Той разчита на интереса, който ще проявят към разказа за неговите страдания; той е сигурен, че те ще се радват на това, което Бог му е дал, както и той се радва на тях като плод на неговите трудове, и че те ще признаят какво е той; и той е доволен да бъде длъжник на техните молитви по отношение на даровете, проявени в него самия, така че неговият успех в евангелието беше за тях като личен интерес. Той наистина можеше да изисква техните молитви, защото неговият път беше изминат с неподправена искреност, и особено сред тях. Това го кара да им обясни мотивите на своите движения, за които не им беше говорил преди, отнасяйки тези движения към собствените си планове и мотиви, подчинени на Господа. Той винаги е господар (под Христос) на своите движения; но сега може свободно да говори за това, което го беше решило, което Коринтяните преди не бяха в състояние да знаят. Той иска да ги удовлетвори, да им обясни нещата, за да демонстрира своята съвършена любов към тях; и, в същото време, да запази пълната си свобода в Христос и да не се прави отговорен пред тях за това, което е направил. Той беше техен слуга в скръбта, но свободен да бъде такъв, защото беше отговорен само пред Христос, макар и да удовлетворяваше тяхната съвест (защото служеше на Христос), ако тяхната съвест беше праведна.
Неговата собствена съвест обаче беше чиста; и той им писа само това, което те знаеха и признаваха, и, както се надяваше, щяха да признават до края; така че те да се радват на него, както той на тях.
Причината, поради която Павел не ги беше посетил; тяхната разпуснатост и основите на християнството
Но дали е имало някаква лекомислие в решенията му, тъй като, както сега ги информираше, той е възнамерявал да ги посети на път за Македония (където е бил в момента на писане на това писмо), а след това втори път при завръщането си от тази страна? В никакъв случай; това не са били лекомислено формирани намерения, според плътта, и след това изоставени. Това е била неговата привързаност, това е било да ги пощади. Той не е можел да понесе идеята да отиде с пръчка при онези, които е обичал. Забележете по какъв начин, макар и да показва своята привързаност и нежност, той поддържа своята власт; и те са се нуждаели от упражняването на тази власт. И докато им напомня за своята власт, той показва цялата си нежност. Те не са били критяни, може би, които е било необходимо да се порицават остро; но е имало разпуснатост на нравите, която е изисквала деликатност и грижа, за да не станат непокорни, но също така власт и юзда, за да не изпаднат, давайки им свобода, във всякакви лоши пътища. Но той веднага се обръща към сигурността, която е била в Христос, основата на всичко негово. Той не би натискал прекалено много струната, която е докоснал в началото. Той дава да се разбере неговата власт като такава, която би могла да бъде упражнена, и не я използва. Основите на християнството са били необходими, за да се постави душите им в състояние да се съдят здравословно. Те са били напълно склонни, чрез интригите на фалшиви учители и навика им към философски школи, да се отделят от апостола и, по дух, от Христос. Той ги връща към основата, към сигурната доктрина, която е била обща за всички, които са работили сред тях в началото. Той не би дал на Сатана никакъв повод да ги отдели от него (виж 2 Коринтяни 2:11).
Установени са великите принципи на християнската радост и увереност; проста сигурност в Христос
Следователно той установява великите принципи на християнската радост и увереност. Не говоря за кръвта, единствения източник на мир на съвестта пред Бога като съдия, а за начина, по който сме поставени от Божията сила в Неговото присъствие, в положението и състоянието, в които тази сила ни въвежда според съветите на Неговата благодат. Простата сигурност беше в Христос, според казаното. Не беше първо „Да“, а след това „Не“: „да“-то оставаше винаги „да“ — принцип от огромно значение, но за чието установяване беше необходима силата и твърдостта, и дори съвършенството, и мъдростта на Бога; защото да се осигури и утвърди това, което не беше мъдро и съвършено, със сигурност не би било достойно за Него.
Ще се види, че въпросът беше дали Павел лекомислено е променил намерението си. Той казва, че не е; но оставя мисълта за това, което го засяга лично, за да говори за това, което е занимавало мислите му — за Христос; и за него, всъщност, да живее е било Христос. Но е имало трудност за разрешаване, когато въпросът е бил за неизменността на Божиите обещания. Това е, че ние не сме в състояние да се възползваме от това, което е било неизменно поради нашата слабост и непостоянство. Той разрешава тази трудност, като излага могъщите действия на Бога в благодатта.
Неизменността на Божиите обещания; тяхното изпълнение само в Христос
Следователно има две точки: — установяването на всички обещания в Христос и наслаждаването от нас на ефекта от тези обещания. Въпросът, както видяхме, не е просто да се каже, да се обещае нещо; а да не се променят намеренията, да не се отклонява от казаното, а да се държи на думата. Сега е имало обещания. Бог е дал обещания, било то на Авраам безусловно, или на Израел на Синай под условието на послушание. Но в Христос е имало не обещания, а Амин на Божиите обещания, истинността и реализацията им. Каквито и обещания да е имало от страна на Бога, „Да“-то е било в Него, и „Амин“-ът в Него. Бог е установил — депозирал, така да се каже — изпълнението на всички Свои обещания в Личността на Христос. Живот, слава, праведност, прошка, дарът на Духа, всичко е в Него; в Него е всичко — „Да“ и „Амин“. Не можем да имаме ефекта от каквото и да е обещание извън Него. Но това не е всичко: ние, вярващите, сме обекти на тези Божии съвети. Те са за Божия слава чрез нас.
Но, на първо място, Божията слава е славата на Този, Който се прославя в Своите пътища на суверенна благодат към нас; защото именно в тези пътища Той разкрива и показва какво е Той. Следователно „Да“ и „Амин“ на Божиите обещания, изпълнението и реализацията на Божиите обещания, за Негова слава чрез нас, са в Христос.
Наслаждаването на обещанията: в Христос
Но как можем да участваме в него, ако всичко е Христос и в Христос? Тук Светият Дух представя втората част от пътищата на благодатта. Ние сме в Христос и сме в Него не според нестабилността на човешката воля и слабостта, която го характеризира в неговите преходни и променливи дела. Този, Който ни е твърдо установил в Христос, е Сам Бог. Изпълнението на всички обещания е в Него. Под закона и при условия, чието изпълнение зависеше от стабилността на човека, ефектът от обещанието никога не беше постигнат; обещаното нещо избягваше преследването на човека, защото човек трябваше да бъде в състояние, способно да го постигне чрез праведност, а той не беше в това състояние; следователно изпълнението на обещанието винаги беше спряно; то щеше да има своя ефект, ако — но „ако“-то не беше изпълнено и „Да“ и „Амин“ не дойдоха. Но всичко, което Бог е обещал, е в Христос. Втората част е „чрез нас“ и доколко се наслаждаваме на това. Ние сме твърдо установени от Бога в Христос, в Когото всички обещания съществуват, така че сигурно притежаваме в Него всичко, което ни е обещано. Но ние не се наслаждаваме на това като на нещо, което съществува в нашите собствени ръце.
Помазани, запечатани и получили залог на Духа за наслада от това, което е в Христос
Но, освен това, Сам Бог ни е помазал. Ние чрез Исус сме получили Светия Дух. Бог се е погрижил да разберем чрез Духа това, което ни е дадено свободно в Христос. Но Духът ни е даден, според Божиите съвети, за други неща, освен просто разбиране на Неговите дарове в Христос. Този, който Го е приел, е запечатан. Бог го е белязал със Своя печат, както е белязал Христос със Своя печат, когато Го е помазал след Неговото кръщение от Йоан. Освен това Духът става залог, в нашите собствени сърца, на това, което ще притежаваме напълно по-късно в Христос. Ние разбираме нещата, които са ни дадени в слава; ние сме белязани с Божия печат, за да им се наслаждаваме; имаме залог от тях в сърцата си — нашите привързаности са ангажирани с тях. Установени в Христос, ние имаме Светия Дух, Който ни запечатва, когато вярваме, за да ни въведе в насладата, дори докато сме тук долу, от това, което е в Христос.
