„Води ме при тихи води“ (Псалм 23). Душите на хората са неспокойни, грехът ги е направил такива, защото „нечестивите са като развълнуваното море, когато не може да се успокои“. Но Добрият Пастир призовава Своите овце от тяхното неспокойно скитане и неудовлетворено своеволно блуждаене и ги води да си починат в нозете Му. Той ги води при водите на спокойствието.
Сравнението носи картина на мир във видението; то говори за спокойствие на сърцето в сигурно убежище. Но от това не следва, че това спокойствие на душата произтича от външни обстоятелства – те могат да бъдат най-неблагоприятни за нашата естествена склонност – но сред тях сърцето може да остане невъзмутимо, както казва друго Писание:
„Ти ще запазиш в съвършен мир онзи, чийто ум е съсредоточен върху Теб, защото той Ти се доверява.“ Един завладяващ инцидент в живота на нашия Господ на земята илюстрира това спокойствие и мир до съвършенство. По заповед на своя Учител рибарите-ученици бяха пуснали лодката си в толкова спокойно море, каквото някога е огрявало слънцето. Но те едва бяха поставили греблата си в ключалките, когато вятърът се надигна и постепенно се усили, докато не се превърна в ужасна буря, самата ярост на ада сякаш беше отприщена в тази буря, а вълните ревяха и се търкаляха около тази малка лодка с такава сила, че тези опитни моряци бяха обзети от паника и страх. Яростта на водите извън лодката създаде толкова голяма буря от ужас в гърдите им, че те извикаха на своя Учител, че ще загинат. Но какво стана с Него? Страхуваше ли се? Показа ли се някакво безпокойство в сърцето Му? Не,
Главата Му беше положена на възглавница, И Той спеше дълбоко.
Съвършен мир, сред бурята! Благословен покой в присъствието на заплашителните вълни! Защо не споделиха Неговата възглавница? Дори тази буря да се беше усилила седемкратно, те пак щяха да бъдат в безопасност, да, в безопасност, както когато по Негова заповед голямо спокойствие положи своята спираща ръка върху бурните вълни.
Но каква беше тайната на този чудесен покой? На каква възглавница Господ положи главата Си? Тайната беше непоколебимото доверие в Бога; възглавницата беше непроменливата и всемогъща любов на Неговия Отец. Той беше Човекът на абсолютна зависимост, повече от човек, както ще видим, но истински човек, предаващ целия Си път на Бога и доволен да върши само Неговата воля. И Богът, на Когото служеше, стоеше зад всяко обстоятелство; Той седеше над водния потоп и сложи силна юзда на устата на бурята. Тя не можеше да бушува отвъд Неговото позволение, Неговата любов щеше да пази Неговия възлюбен във всичките Му пътища, и вечно благословеният и абсолютно зависим Исус почиваше там. И, християнино, Той ти дава тази възглавница, за да намериш покой сред бедите, Той казва: „Самият Отец ви обича, защото вие Ме възлюбихте.“
„Моя мир ви давам… не както светът дава, Аз ви давам. Да не се смущава сърцето ви, нито да се бои“ (Йоан 14:27).
Това е велика реалност – „Той ме води при тихи води“. Бушуващият потоп отвън, но тихите води отвътре.
Страхът на тези ученици доведе до доказателство за божествената сила на Господа, проблясък от Неговата божествена слава. С нежно състрадание в сърцето Си към тяхната слабост, с тишината на вечно спокойствие в очите Си и с всемогъщество в думите на устата Си, Той проговори на бурята; и големите вълни паднаха в нозете Му в мълчаливо подчинение, както се свива шпаньол в нозете на господаря си.
Учениците се чудеха на това могъщо дело и наистина то беше прекрасно; но кое от двете изисква нашето най-дълбоко възхищение, мирът в бурята или властта над нея?
Първото може дори да бъде наше, защото второто винаги е на наша страна, за да бъде използвано за нас, когато безсмъртната любов види, че бурята ни е научила на необходимия урок. Но е по-велико нещо да преминеш през бурята, почивайки в пълно доверие в Него, отколкото да я премахнеш за нас. По-голяма чест е за Него, когато позволим да бъдем водени от тихите води, докато потопите се търкалят около нас, отколкото да променяме обстоятелствата, за да отговарят на нашата липса на вяра.
„Не Ти ли е грижа, че загиваме?“ – извикаха Неговите ученици. Странни думи от устата им, разкриващи тяхното недоверие към Него. Колко малко Го познаваха! Чудя се дали Симон Петър си спомни този невярен вик, когато години по-късно писа на своите братя, които бяха силно изпитвани и преследвани,
„Всичките си грижи възложете на Него, защото Той се грижи за вас.“ Да, Той се грижи, и Симон Петър го е доказал, и ние също, и ще продължим да го доказваме, не защото имаме вяра, а защото Той е верен.
Християни, нека се доверяваме на Господа по всяко време; нека се облегнем на Неговите гърди и да вярваме, че Той няма да допусне нито едно обстоятелство, нито ще ни постави в ситуация, която няма да допринесе за целите на Неговата непроменлива любов в нашите души. Така ще бъдем водени от водите на спокойствието. И макар в света да имаме скръб, все пак в Него ще имаме мир.
