От: Л. М. Грант
„Боже, Ти си моят Бог; рано ще Те търся. Душата ми жадува за Теб, плътта ми копнее за Теб, в суха и изморена земя без вода“ (Псалм 63:1).
Давид е написал този псалм в Юдейската пустиня, земя буквално суха и изморена, земя, която не е давала такова освежение, за каквото жадува човешкото сърце. Неговите самотни преживявания в сцени, толкова лишени от утеха и просперитет, са били предназначени от Бога да го научат, че самият свят е безплодна пустиня, духовно казано, в която не може да се намери истинско благословение, което да освежи сърцето на този, който е познал сладостта на Божията благодат. Той трябва да търси своето освежение извън всичко това и в живия Бог.
Чрез такива неща вярващият научава, че Бог не е далеч, сякаш Той е просто безличен Създател на вселената, който има малък интерес към Своите създания. Той се научава да познава Бога като свой собствен Бог и сърцето му е подтикнато да Го търси рано, без забавяне; защото самото време на усетена липса е времето, когато сладостта на Божието присъствие трябва да бъде култивирана. При такива случаи на уединение с Бога, жадуващата душа ще намери наслада в утехата на общението с Бога.
Твърде често вярващите си позволяват да бъдат обезкуражени и потиснати от живота в пустинята. Те може да чувстват липса на общение с други, които обичат Господа: те мислят, че се нуждаят от въодушевлението от вълнуващи обстоятелства. И все пак Господ може да ги е поставил в напълно различни обстоятелства, възнамерявайки да ги научи на тяхната нужда от скъпоценното общение на Неговата собствена любов и доброта.
Ако тогава с вяра викаме към живия Бог, копнеейки за Него като в суха и изморена земя без вода, резултатите ще бъдат много по-добри, отколкото някога сме очаквали. Нашата най-съкровена душа ще бъде освежена и изпълнена с доброта.
