Много вярващи са разочаровани и обезпокоени от своя път, понякога се съмняват в спасението си поради толкова много провали в живота си. Следващите четири истини за спасението би трябвало да бъдат полезни за всеки с такива мисли.
Истина 1: Прошка
Когато дойдем при Господ Исус като грешници и Го приемем като наш Спасител, Бог прощава греховете ни и ни оправдава поради пролятата кръв на Христос (Римляни 3:23–26).
Когато Исус беше на кръста, нашите грехове бяха положени върху Него и Той понесе наказанието за тях. Няма повече съд за грях за всички, които приемат Христос като свой Спасител. Всеки грях, който влиза в живота ни, вече е бил съден и наказан, когато Христос умря за нас на кръста (Исая 53:5–6; Евреи 9:28; 10:12–14).
Може би някой ще каже: „Ако това е вярно, няма голямо значение дали ще продължим да грешим или не.“ Но има огромно значение, защото има още три истини, които трябва да се вземат предвид относно спасението.
Истина 2: Нова природа
Когато приемем Христос като наш Спасител, Бог не само ни прощава и ни оправдава, но и ни дава нова (божествена) природа. Ние сме новородени – ставаме Божии деца (1 Петрово 1:23; Яков 1:18; 2 Петрово 1:4).
Тази нова природа обича Бога и мрази греха. Тя ни кара да желаем да живеем без грях и ни кара да се чувстваме нещастни, когато грешим. Никой новороден християнин не може да бъде истински щастлив в греха.
Но някой пита: „Защо правя греховни неща, ако имам нова природа? Наистина не искам да ги правя, но дори с всичките си добри намерения в крайна сметка се предавам и ги правя отново.“
Ние не само имаме нова природа, която мрази греха, но все още имаме и старата (греховна) природа, която обича греха. В нас се води конфликт. Старата природа иска да греши, но новата природа иска да угоди на Бога.
Освен това имаме съвест, която ни казва, че това, което иска новата природа, е правилно, а това, което иска старата природа, винаги е грешно. Но твърде често откриваме, че старата природа, с нейните желания и похоти за греховни неща, е най-силна по време на изкушение. Тя ни отвежда в плен и ние правим онези неща, които новата ни природа мрази и съвестта ни осъжда.
След като всичко свърши, съжаляваме и решаваме, че никога повече няма да го правим. Въпреки това, изглежда, че нямаме никаква сила да устоим на изкушението. Какво да се прави?
Тук идва третата истина за спасението.
Истина 3: Светият Дух
Когато приехме Христос като наш Спасител и се родихме отново, Бог ни даде Своя Свети Дух да живее в сърцата ни (Ефесяни 1:13; Галатяни 4:6).
Този Свети Дух излива Божията любов в сърцата ни и ни кара да чувстваме Христовия мир в душите си. В резултат на това сме щастливи! (Римляни 5:1–15)
Но когато се поддадем на греха, Светият Дух е наскърбен. Той не може да ни даде радост, защото това би ни насърчило в онези греховни неща, които Той мрази. Той е едно с Бог Отец и Сина в Своята омраза към греха и любов към праведността и святостта (Ефесяни 4:30).
Светият Дух ни е даден не само за да излива Божията любов в сърцата ни, но и за да ни даде сила да кажем „Не!“ на желанията на старата природа и да се предадем на Божията воля, правейки онези неща, които Му угаждат:
„Ходете по Духа, и няма да изпълнявате плътските страсти.“ (Галатяни 5:16 NKJV)
Това е като Петър, който ходи по водата. Докато разчиташе на Господ да го държи, всичко вървеше добре. Но в момента, в който забеляза, че вятърът и вълните са бурни, той се уплаши и започна да потъва (Матей 14:24–31).
В нашето християнско преживяване трябва да разчитаме на Господ да ни държи на всяка стъпка от пътя чрез силата на Неговия обитаващ Дух (Йоан 15:4–5).
Истина 4: Общение
Спасението ни въвежда в общение с Бога. Има щастливо чувство между Бога като наш Отец и нас като Негови деца. Можем да се наслаждаваме да чуваме какво Той има да ни каже чрез Своя Дух чрез Своето Слово. Чувстваме се свободни да говорим с Него за всичките си проблеми, точно както едно дете е свободно с баща си на земята, когото знае, че го обича. Той ни прави щастливи с усмивката Си.
Въпреки това, когато едно дете не се подчинява, то знае, че баща му ще бъде недоволен. Вместо усмивка, то трябва да изпита дисциплина. Връзката между баща и дете не се е променила, но общението и щастливото чувство между тях са били нарушени.
Така е и с нашия небесен Отец. Когато грешим, ние все още сме Негови деца. Вярно е също, че Христос вече пое съда за този грях; той е отстранен чрез Неговата жертва на кръста.
Но общението с нашия Отец и с нашия Спасител е нарушено, и Светият Дух е наскърбен. Отец трябва да ни порицае за нашето неподчинение и може би дори да ни накаже – особено ако продължаваме в него.
Когато Божие дете съгреши, то не е изгубено, защото Бог го е приел въз основа на Христовата жертва за нашите грехове. Нито пък връзката му с Бога е нарушена. То все още е Божие дете и Бог все още е негов Отец. Но общението му с Отца е нарушено, Светият Дух е наскърбен и то е подложено на бащиното наказание.
Ако дойдем при Него с изповед, смирени поради нашия грях и неподчинение, тогава можем да изпитаме Неговата прошка, както баща прощава на детето си. Общението е възстановено и отново се чувстваме свободни и щастливи в Неговото присъствие (1 Йоан 1:9).
Вечна загуба
Има едно нещо, което губим чрез греха, което никога не може да бъде възстановено. Христос каза, че чаша студена вода, дадена в Негово име, никога няма да бъде забравена (Марк 9:41). Той ще даде награда за всичко, което правим, за да Му угодим.
Следователно, ако вместо да се поддадем на греха, бяхме послушни и направихме нещо, което Му угоди, щяхме да получим награда в небето. Но сега тази награда е изгубена, защото сме изгубили възможността да я спечелим. Това е вечна загуба, тъй като всяка награда, която Христос дава в небето, е вечна награда.
Това трябва да ни накара да внимаваме да не губим възможностите, които имаме всеки ден за вярност към Господ. Ако ги оставим да се изплъзнат, както възможностите, така и наградите са изгубени завинаги.
Ще имаме цяла вечност да се радваме на наградите за нашите победи, но имаме само настоящия момент, за да ги спечелим. Няма победи, които да се спечелят в небето – всички те трябва да бъдат спечелени сега или никога.
— Е. К. Хадли
