„Видях пътищата му — и ще го изцеля. Ще го водя също и ще му възстановя утехите на него и на неговите скърбящи.“ (Исая 57:18)
Тук имаме изказване на Божиите мисли към опечаления. Този, Който някога погледна отгоре на поробения Израел и така разкри мислите на Своето сърце: „Зная техните скърби;“ Този, Който в по-късна епоха наблюдаваше от планината крехката лодка, хвърляна насред езерото, и побърза да спаси неверните ученици — казва на всеки беден страдащ: „Моите мисли са върху теб! Аз съм определил твоето изпитание. Аз съм постановил този ранен или неочакван гроб. Нека вярата Ми се довери в този тъмен час, когато отпадащата човешка природа може да не успее да разбере тайната на Моите действия.“
Последователните клаузи на този стих образуват красива градация. Бог „вижда“, Той „изцелява“, Той „води“, Той „утешава“!
Бог ВИЖДА
Той знае целия ми случай, моя характер, моите обстоятелства. Само Той може да съди за „необходимостта“ от изпитание. Той има някаква мъдра причина за Своята дисциплина.
Бог ИЗЦЕЛЯВА
Той идва с балсама на Своята собствена небесна утеха. Когато вълната на скръбта е изпълнила целта, за която е била изпратена, Той казва: „Дотук ще стигнеш — и не по-далеч!“
Бог ВОДИ
Той не нанася тежкия удар — и след това изоставя. Той не оставя остриганото агне на необузданите ветрове на изпитанието. „Господ ще те води непрестанно и ще насища душата ти в суша“ — с ръководство и провизии, двете нужди на поклонника — и то „в суша“ — когато светските провизии се провалят!
Бог УТЕШАВА
Майчината любов към детето се проявява не само в момента, когато то получи някаква сериозна травма — но и в последващите нощи на търпелива, нежна грижа и неуморна бдителност. „Както майка утешава сина си — така“, казва Бог, „Аз ще ви утеша!“
В часа на скръбна загуба се разкрива много ценно откровение за един преди това непознат или скрит Бог. В борбата като Яков с Ангела на завета, душата често за първи път усеща, в този час на борба, Неговото докосване — съзнанието за Присъствие, преди смътно разпознато, сега се усеща. Като „Израел“, ние може да вървим „куцукайки“ към гробовете си. Но мястото на страданието е наречено от нас докрай „Пенуел;“ защото там „видяхме Бога лице в лице;“ и от този час сме пътували напред, скърбящи — но винаги радващи се.
Нека се придържаме към тази мисъл за поддържаща утеха. Други мисли на други сърца може да са изчезнали. Други, които са мислили за нас и са обменяли мисли с нас — сега може само да ни поздравяват с неми усмивки от портретите си на стената. Родителските ръце, които ни утешаваха — може да се разлагат в прахта. Потокът, който някога е пял своята радостна музика — може да е тих и неподвижен — ние гледаме към сухо и безводно корито. Но „Йехова живее!“ Към скърбящия има ЕДНО сърце, което винаги тупти с мисли за неизменна любов! Плачещ! Можеш да кажеш, дори сред най-силната самота и през мъчителни сълзи: „Що се отнася до мен, аз съм беден и нуждаещ се — но Ти, Боже мой, мислиш за мен точно сега! Ти си моят Помощник и моят Спасител. Не се бави, о, Боже мой.“
