Хвалим се и в скърбите, като знаем, че скръбта произвежда търпение; а търпението – опитност; а опитността – надежда; а надеждата не посрамя; защото Божията любов е изляна в сърцата ни чрез Светия Дух, който ни е даден (Римляни 5:3-5). Кой се хвали в скръбта? Повечето от нас биха избягали на километри, за да я избегнат; но ако познаваме благодатта, в която стоим, и ако Божията любов е изляна в сърцата ни чрез Светия Дух, който ни е даден, и ако знаем целта, която трябва да бъде постигната чрез скръбта, ние ще се хвалим в нея. Този, Който ни обича, има върховен контрол над всички неща; и ако е така, какво тогава? Е, ние разсъждаваме, ако Той допуска скръб, това трябва да е за наше добро и благословение и с оглед на това, което предстои. Затова ще преминем през нея с Него.
Значението на скръбта
Р. К. Тренч в своето „Изследване на думите“ има много интересно обяснение на думата скръб. Той казва: „Думата произлиза от латинската tribulum, което е било инструментът за вършеене или валякът, с който фермерът е отделял зърното от плявата; и tribulatio в първоначалното си значение е било актът на разделяне. Но някой латински писател от християнската църква е присвоил думата и образа за излагане на по-висша истина; скръбта, страданието и нещастието са определените средства за отделяне у хората на всичко, което е леко, тривиално и бедно, от твърдото и истинското; плявата от житото.“ Никаква фигура не би могла да бъде по-поразителна и нищо не би могло да бъде по-обнадеждаващо за нас от мисълта, че скръбта е за да се отървем от плявата, която е в нас, за да остане житото. Очевидно е необходимо и не трябва да се страхуваме. Няма да бъдем губещи по никакъв начин, защото сме уверени, че ако сме в Божиите ръце, „нито едно зрънце няма да падне на земята“ (Амос 9:9).
Ефектите от скръбта
Скръбта изпитва метала на душата, тя прави повече, тя го закалява, както се закалява стоманата, и тя изработва издръжливост в нас, и „Блажен е човекът, който издържа изкушението; защото когато бъде изпитан, ще получи венеца на живота, който Господ е обещал на тези, които Го обичат“ (Яков 1:12).
Скръбта произвежда търпение, а търпението – опитност, а опитността – надежда. Докато издържаме в скръб, стигаме до опитно познание за себе си и за Божия път с нас, и в подчинение на Неговата свята воля имаме компенсиращата благодат, която Той излива в душите ни. Освен това започваме да виждаме целта, която Той има предвид. Ние не сме като Йов, защото той, бедният човек, премина през скръбта си, без да знае „защо“; но ние, които сме чули за неговото търпение, сме видели и края на Господа. Той не ни е оставил в невежество относно нашата съдба. Той ни е предопределил да бъдем „съобразени с образа на Неговия Син, за да бъде Той Първородният между много братя“ (Римляни 8:29).
Скръбта очиства душата от земномислие; и невидимите, вечни неща стават по-реални за нас; надеждата става силна. Нашата надежда няма да ни разочарова, защото познаваме любовта, която е обещала и подготвила славата, която предстои. Уверени сме в това от обитаващия Дух, който е залогът на славата и който прави Божията любов реална за нас сега сред скръбта.
Сигурността на християнската надежда
Всъщност надеждата стои зад това ликуване в скръбта: крайната цел става велика пред очите ни и ние измерваме непосредственото в светлината ѝ. Това имаше предвид Павел, когато писа: „Защото нашата лека скръб, която е само за момент, произвежда за нас несравнимо по-голямо и вечно тегло на слава; докато не гледаме на видимите неща, а на невидимите: защото видимите неща са временни; а невидимите неща са вечни“ (2 Коринтяни 4:17-18). Ако надеждата, която вярата събужда в сърцето, не беше в човека, той не би могъл да се радва в скръбта; да бъдеш в скръб без надежда би било мизерно преживяване. Вярата, надеждата и любовта вървят заедно и те растат и се развиват в душата, докато преминаваме през скръбта с Бога.
Тази надежда, която не посрамя и пренася християнина триумфално през всичките му скърби, не е като „надеждата, която вечно извира в човешката гръд“ и която увяхва и загива при дъха на смъртта; тя е насочена към Бога и Неговото Слово, тя е сигурна и непоклатима, с надеждно закотвяне. Думата е придобила значение на несигурност в човешкия език, защото най-вероятно най-добрите надежди в този живот завършват с разочарование. Но християнската надежда е нещо, гарантирано му от неизменното Божие Слово, което той все още не притежава. Той е Божие дете, наследник на Бога и сънаследник с Христос Исус, а наследниците трябва да влязат в наследството; междувременно, той знае че всички неща – всеки удар на tribulum – работят заедно по Божиите пътища с него за добро. Точно както със сигурност ще бъде съобразен с образа на Божия Син, така и сега всички тези неща, докато чака това славно осъществяване, работят за морално съобразяване с Христос сега, те премахват плявата, за да може чистото зърно да остане. Или, за да използваме фигурата от ателието на скулптора: „Докато камъкът се изхабява, образът се появява.“
Заключение
Нека се спираме повече на идващите слави и да пеем повече за тях, и да насочваме вниманието на нашите братя в Господа към тях, и по-постоянно „да гледаме към слънцето и със златни лица да си говорим тихо за нашата надежда.“
