От: Джефри Брет
„Но един самарянин, като пътуваше, дойде до него“ (Лука 10:33). Тези четири думи, „дойде до него“, точно описват снизхождението, което Божият Син прояви, когато слезе от тези висини на слава, които вечно Му принадлежаха, заедно с Неговия Отец, до дълбините, до които грехът ни беше довел. Отчуждението, което грехът беше вложил в сърцата ни, се видя веднага при Неговото скромно раждане: „И тя роди първородния си Син, пови Го в пелени и Го положи в ясли; защото нямаше място за тях в странноприемницата.“ Подобно, в началото на Неговото обществено служение, в Назарет, когато Той започна да проповядва евангелието на бедните, и те „станаха, изхвърлиха Го из града и Го заведоха до върха на хълма, на който беше построен техният град, за да Го хвърлят надолу.“ По-късно в живота Му, когато това отчуждение ставаше все по-очевидно, се изпълниха думите на Псалм 118: „Камъкът, който зидарите отхвърлиха“ (ст. 22), наистина, Той беше отхвърлен като неподходящ за тяхната сграда и в крайна сметка разпнат.
Ефектът от греха, който дойде в този свят, не се видя само в умовете ни, но и в телата ни.
Въпреки че беше отхвърлен, Той продължи с работата, която Неговият Отец Му беше дал да върши. В Марк 6:56 четем: „И където и да влизаше, в села, или градове, или в провинцията, те полагаха болните по улиците и Го молеха да докоснат поне края на дрехата Му; и колкото Го докоснаха, оздравяваха.“ Както човекът в Лука, глава 10, беше ранен и полумъртъв, така и тези, доведени при Него от села, градове и провинцията, и докосването на вярата беше отговорено от Неговата сила. Но както силата излизаше от Него, докато Той изцеляваше всеки един, така Той чувстваше в духа Си опустошенията, които грехът беше причинил, както четем в Матей 8:17: „За да се изпълни казаното от пророк Исая: Сам Той взе нашите немощи и понесе нашите болести.“
Виждаме също, че грехът не само беше докоснал телата ни, но и ни беше осквернил морално.
В Марк 7:32 четем: „И доведоха при Него един глух и с говорна пречка; и Го молеха да положи ръката Си върху него.“ След като сложи пръстите Си в ушите му и плюнката Си на езика му, Той погледна към небето и въздъхна. Разбираме, че тази дума описва неизразимо вътрешно чувство. Този човек не можеше да получи нищо от Бога, защото беше глух; и не можеше да отговори на Бога, защото не можеше да говори. Така Господ Исус почувства в духа Си разстоянието, което грехът беше донесъл между човека и Бога, и изрази с този въздишка дълбоките чувства на Бога: „И Господ повика Адам и му каза: Къде си?“ (Битие 3:9).
Но крайният ефект от греха върху телата ни е смъртта.
Сцената при гроба на Лазар ни илюстрира Неговите дълбоки чувства относно тази беда, доколкото се отнася до Бога, както и скръбта на онези, които бяха загубили любим човек. „Когато Исус видя, че тя плаче, и че юдеите, които дойдоха с нея, също плачат, Той се развълнува в духа Си, смути се и каза: Къде сте го положили? Те Му казаха: Господи, ела и виж. Исус заплака.“ (Йоан 11:33–35). Тук имаме три думи, изразяващи дълбоките чувства на нашия Господ: Той се развълнува, остро вътрешно чувство, което не може да бъде изразено с думи; Той се смути, буквално, разтревожи се; и след това, Той заплака. Вътрешно Неговите чувства не можеха да бъдат изразени с думи, но сълзите Му можеха да бъдат видени от всички, какво утешение за тези две сестри!
Не само че Господ Исус дълбоко чувстваше отхвърлянето от собствения Си народ, но в Йоан 13:27 четем за предателството на един, който беше общувал с Него повече от три години:
„И след залъка Сатана влезе в него. Тогава Исус му каза: Каквото правиш, направи го бързо.“ Стих 30 казва: „Той, като взе залъка, веднага излезе; а беше нощ.“ Така, човешки казано, бяха задействани ужасните събития от онази тъмна, тъмна нощ!
В глава 18, стихове 4 и 5, четем: „Исус, знаейки всичко, което щеше да Му се случи, излезе и им каза: Кого търсите? Те Му отговориха: Исус от Назарет. Исус им каза: Аз съм (Той). И Юда, който Го предаде, стоеше с тях.“ Моралната тъмнина на онази нощ става очевидна. Юда, който Го беше предал, стоеше с тях. Светлината, в която той беше имал привилегията да стои, като един от Неговите ученици, се беше превърнала в дълбока тъмнина.
Какво грехът беше вложил в сърцето на Юда, типично за нацията, която Го отхвърляше, както и на какво са способни нашите собствени сърца, се разкрива от светлината на Неговата личност! Но Той не се съпротивлява, наистина, „Той беше воден като агне на заколение.“
Тогава най-накрая настъпи онзи ден на ужас, когато опустошен, но не обезсърчен, с изморено тяло и трънен венец на главата, Той, сега изоставен и предаден, отиде за мен на Голгота и умирайки там, в скръб и срам, Той ме спаси, благословено да е Неговото име. Ако виждаме омраза и предателство в сърцето на юдеите, виждаме жестокост и поквара в сърцето на езичниците. Псалм 22:14 описва страданията на Христос в Неговия дух, тяло и душа: „Изливам се като вода и всичките ми кости са разместени; сърцето ми е като восък; то се топи в средата на вътрешностите ми.“ След това относно езичниците: „Защото кучета ме обкръжиха; събранието на нечестивите ме обгради; прободоха ръцете и краката ми. Мога да преброя всичките си кости: те ме гледат и се взират в мен“ (ст. 16–17). Двете препратки към костите на Неговото скъпоценно тяло в тези стихове ни говорят за интензивното страдание, което разпъването причинява. То причинява ужасна болка в ставите на ръцете, гърдите и раменете и в крайна сметка прави дишането невъзможно. Но тук трябва да спрем, защото дълбочината на страданието, което Той понесе от ръката на свят Бог, защото „Той беше направен грях“, е далеч отвъд нашата способност да разберем. Наистина, Той дойде там, където грехът ни беше довел, присъдата на свят и праведен Бог срещу греха и понасяйки тази присъда за нас, наистина ни е спасил от тази присъда и ни е довел до познанието за простени грехове и до „примирение с Бога чрез смъртта на Неговия Син.“ Наистина, благословено да е Неговото име!
