В Посланието до Евреите християнинът е разглеждан като преминаващ през света като поклонник към своя небесен дом. За него, както и за Израел от древността, това поклонение е време на изкушение или изпитание, в което неговата вяра и неговата вярност се подлагат на изпитание. И тук, във времето на неговата слабост и склонност да се провали под натиска на изпитанията си, или да бъде изкушен от изкушения от сцените, през които преминава, благодатното служение в съчувствие и помощ на живия Господ го среща в неговата нужда, давайки благодат да издържи изпитанието и предавайки истинско съчувствие, докато го понася.
За свещеника от древността се казва, че е бил способен да „понася нежно“ (R.V.) до известна степен онези, на които е служил, тъй като самият той е бил „обгърнат от немощ“ и следователно е бил склонен да греши. Но не е така с нашия Велик Първосвещеник. Защото, макар че Той „беше изкушен във всичко като нас, освен в грях“, Той винаги беше Самият Той, Светият Божи, неподвластен на никаква немощ, необгърнат от никаква слабост, неспособен да се поддаде на никакво изкушение. В Него се виждаше човечеството във всяко съвършенство, без прекъсване или петно, винаги представяйки на Бога всичко, което човек дължеше на Него в преданост, послушание и служение.
Но докато Той „не позна грях“ (2 Коринтяни 5:21) и със сигурност не е изпитал никакви от неговите последици в слабост или немощ, Той се приближи достатъчно до нас, в нашето ниско състояние, за да „познае нашата същност“ и да изпита враждебността на света, през който преминава Неговият народ, и изпитанията, на които са подложени, така че да бъде пригоден за това място и тази служба, за която е бил „призован“ (Евреи 5:4) от Бога, и в която ще пребъдва винаги, докато има изпитан и изкушен Божий светец на поклонение на земята.
Той може да бъде „докоснат от чувството на нашите немощи“, и с цялото съвършено съчувствие на Своята безгрешна човешка природа, Той е способен да помага, както и да съчувства, защото Той е „Исус, Божият Син“, преминал на небесата и до вечния трон, като Един, еднакво съвършен в Своята човешка природа, за да съчувства, както и върховен в Своята Божественост, за да спасява. Той е „същият Исус“, Който съжали вдовицата, която следваше единствения си син до гроба в Наин, Който плака на гроба на Лазар в съчувствие към опечалените сестри от Витания, и Чиито нежни „състрадания не се изчерпват.“ Въпреки че сега е далеч от лично страдание, Той все още е съвършеният Съчувственик и могъщият Помощник на Своя народ, във всичките им скърби и сред всичките им сълзи. Той служи със Своето съчувствие чрез Словото чрез Духа на чакащата душа, и Той предава от Своята сила на онези, които „смело идват“ до този Трон на благодатта, на който Той седи, за да „получат милост и да намерят благодат за помощ в нужно време“ (Евреи 4:16). Привилегия е на Неговия народ да Го използва в това неуморно служение като Съчувственик и Помощник, „през всички дни“ на тяхното поклонение тук. И докато е Неговото удоволствие винаги да бъде използван от Своите, особено във всеки „тъмен, мъчителен час“, в дните на изпитанията на вярата Неговите съчувствия са особено в действие и навреме.
