Пренасянето на Божия ковчег от Давид в Йерусалим (2 Царе 6) може да се нарече „правене на правилното нещо по грешен начин“ и трябва да ни напомни, че Божието дело трябва да се върши по Божия начин. Давид се опита да премести ковчега на завета на колесница, но Бог беше дал изрични указания за преместването му – кохатците трябваше да носят ковчега с пръти на раменете си (Числа 7:9; 1 Летописи 15:13-15).
Ковчегът на завета беше както символ на Божието присъствие сред Неговия народ, така и прообраз на Христос. Преди да бъде пленен, ковчегът се намираше вътре в Светая Светих, а над него беше умилостивилището. Това беше мястото, където Бог се срещаше със Своя народ. Ковчегът е може би най-добрата картина на Христос, която имаме в Стария завет. Той беше направен от злато, символизиращо божествеността на Христос, и дърво, символизиращо Неговата човечност. Като такъв, той беше чудесна картина на Богочовека.
По времето на Самуил филистимците плениха ковчега, но след това го изпратиха обратно в Израел на колесница, оставяйки го в къщата на Авинадав, на осем мили западно от Йерусалим, където остана седемдесет години. Когато Давид превзе Йерусалим, той искаше ковчегът да бъде донесен там, защото смяташе, че това е неговото правилно място.
В 2 Царе 6 Давид попита избраните мъже на Израел как да донесат ковчега в Йерусалим. Това беше първата му грешка. Вместо да попита Господа, както правеше в битка срещу филистимците (1 Царе 23:2,4,10,12), Давид се съвещаваше с офицерите си. Вместо да се консултира с Писанията, той търсеше съвета на хора. Притчи 3:6 ни казва, че Бог трябва да бъде признат във всички наши пътища. Неспазването на това води до бедствие, и такъв беше резултатът в случая на Давид – неговият грешен начин на носене на Божия ковчег доведе до смъртта на Уза.
„И така, те поставиха Божия ковчег на нова колесница и го изнесоха от къщата на Авинадав… а Уза и Ахио, синовете на Авинадав, караха новата колесница“ (2 Царе 6:3 NKJV). Втората грешка на Давид беше да постави Божия ковчег на „нова колесница“. Това беше, което филистимците направиха, когато върнаха ковчега в Израел – поставиха ковчега на „нова колесница“ (1 Царе 6:7-8). Вместо да се вслуша в божествените инструкции и да постави ковчега на раменете на левитите (кохатците), Давид пренебрегна разкритата Божия воля и вместо това последва човешки план. Довеждането на ковчега в Йерусалим беше благородно дело и мотивът на Давид беше чист, но то беше изпълнено по грешен начин. Филистимците преместиха ковчега по грешен начин, но не знаеха Божия начин. Ако ние знаем Неговия начин и го пренебрегваме, ние носим отговорност.
Бог беше дал конкретни указания за преместването на ковчега, но Давид не ги спази. Ковчегът трябваше да бъде покрит, пръти трябваше да бъдат вкарани в пръстените му, а кохатците трябваше да го носят на раменете си (Числа 7:9). Това беше Божият начин. Да го преместят на колесница, теглена от добитък, беше човешкият начин. Ако не следваме Божия начин в служенето, може да настъпи трагедия.
„Изнесоха го от къщата на Авинадав… и Ахио вървеше пред ковчега. Тогава Давид и целият Израелев дом свиреха пред Господа с всякакви инструменти“ (2 Царе 6:4-5). Тъй като Давид беше музикант, той донесе ковчега в Йерусалим с много музика.
Смъртта на Уза
Защото Давид донесе ковчега по грешен начин, Уза умря. „Ръцете долу“ беше направено изключително ясно в Божиите инструкции относно ковчега. „Синовете на Кохат ще дойдат да ги носят, но те няма да докосват нищо свято, за да не умрат“ (Числа 4:15). Ковчегът беше на колесницата и воловете се спънаха. Господ позволи на воловете да се спънат, за да покаже грешката на Давид. „Уза протегна ръка към Божия ковчег и го хвана, защото воловете се спънаха.“ Уза се страхуваше, че ковчегът ще падне, затова протегна ръка, за да предотврати бедствие. Но това беше неподчинение. Когато Уза сложи ръка на ковчега, за да го стабилизира, гневът на Господа се разпали и Уза умря (2 Царе 6:6-7). Божественото наказание произлезе от открито неподчинение на Божията заповед.
Давид – ядосан и уплашен
„Давид се разгневи поради избухването на Господа срещу Уза“ (6:8). Това беше третата грешка на Давид. Винаги е погрешно да се обвинява Бог. Поведението на Давид беше осъдително. Ние сме призовани да не презираме Господното наказание, нито да се обезсърчаваме, когато сме порицани от Него (Евреи 12:5). Давид трябваше да се смири под мощната Божия ръка (1 Петър 5:6), да изповяда провала си и да поправи грешката си. Без значение колко тежко е божественото наказание, ние трябва да го приемем и да се подчиним, защото то произлиза от Божията любов и е наредено от божествена мъдрост за наша собствена полза (Евреи 12:10).
„Давид се уплаши и каза: „Как може ковчегът на Господа да дойде при мен?“ (6:9). Това беше четвъртата грешка на Давид. Със смъртта на Уза, Давид беше обхванат от страх. Тук трябва да се подчертаят две неща, за да се илюстрира важен принцип и да ни научи на урок. Първо, страхът на Давид беше причинен от недействаща вяра. Има тясна връзка между вярата и страха; където първото е доминиращо, второто е спящо, и обратно. Това се подкрепя от няколко пасажа като: „Бог е моето спасение, ще Му се доверя и няма да се страхувам“ (Исая 12:2). Винаги, когато се страхуваме, трябва да викаме към Господа за укрепване на нашата вяра: „Винаги, когато се страхувам, ще се доверя на Теб“ (Псалм 56:3).
Второ, вярата на Давид беше недействаща поради неподчинение – неговият живот не беше според Божията разкрита воля. Вярата е Божи дар и може да бъде увеличена само от Божия Дух. Страхът показва три неща: неактивна вяра, доказателство, че Духът е наскърбен, и живот, който е неприятен за Бога. Лекарството за всичко това е да разгледаме пътищата си (Агей 1:5), да изповядаме греха си и да вървим по пътя на послушанието.
„Затова Давид не пожела да премести Господния ковчег при себе си в Давидовия град; но Давид го отнесе настрана в къщата на Овед-Едом гетеца“ (6:10). Това беше петата грешка на Давид. Той беше толкова парализиран от страх, че изостави благородната си цел да донесе ковчега в Йерусалим. Един грях водеше до друг. Започна с неподчинение, което наскърби Духа, чието действие беше задържано, което доведе до неактивна вяра, която донесе страх и причини бездействие.
Ковчегът в къщата на Овед-Едом
„Ковчегът на Господа остана в къщата на Овед-Едом гетеца три месеца. И Господ благослови Овед-Едом и цялото му домакинство“ (6:11). Овед-Едом беше гетец, филистимец (Исус Навин 13:3). Подобно на Голиат, гетейците бяха жители на Гат (1 Летописи 20:5). Странно е, че Давид, човекът по Божието сърце, отказа да има нещо общо с ковчега поради страх, докато един филистимец прие ковчега в къщата си за три месеца. Много библейски коментатори вярват, че Овед-Едом е бил истински обърнат към Господа; затова той ценеше всичко, което се отнасяше до Него. „Овед“ означава „слуга“ и наистина той оказа истинска служба на Господа, когато приюти ковчега.
Допълнително доказателство, че Овед-Едом е бил спасен човек, е фактът, че Господ го е благословил него и цялото му домакинство. Господ е заявил: „Онези, които Ме почитат, Аз ще почета“ (1 Царе 2:30). Овед-Едом е почел Господа, като е приел ковчега, и Господ е излял благословения върху него и домакинството му. Загубата на Давид поради неподчинение е била печалба за Овед-Едом поради послушание.
Извличаме още един урок от благословението на Овед-Едом за приемането на ковчега в дома му. Тъй като ковчегът е прообраз на Христос, ако Той обитава сърцата ни чрез вяра и Му дадем първо място в мислите си, ние също ще бъдем благословени. Ако се предадем на Христовото господство и като Овед-Едом имаме отношение на слуга към Божия Син и Му дадем превъзходство, ние ще бъдем благословени.
Тогава Давид чу, че „Господ е благословил дома на Овед-Едом и всичко, което му принадлежи, заради Божия ковчег. Затова Давид отиде и донесе Божия ковчег от къщата на Овед-Едом в Давидовия град с радост“ (6:12). Пет неща заслужават внимание в този пасаж. Първо, послушанието винаги се възнаграждава с благословение, докато неподчинението носи наказание. Второ, Божието благословение е толкова очевидно, че другите ще забележат. Трето, другите ще разберат защо е дадено Божието благословение. В този случай домът на Овед-Едом беше благословен и другите можеха да видят причината за това. Четвърто, признаването на Божието благословение върху онези, които угаждат на Бога, се разказва от хората на техните ближни. Пето, Божието благословение за Овед-Едом повлия на Давид; страхът му беше успокоен, ревността му беше разпалена отново и той беше насърчен да възобнови първоначалния си и благороден план да донесе ковчега в Йерусалим.
Възстановяването на Давид
Отстъпилият Давид беше възстановен в общение с Господа и ефектите бяха доказани от следното: Радост – „Давид донесе Божия ковчег от къщата на Овед-Едом в Давидовия град с радост“ (6:12); Танцуване – „Давид танцуваше пред Господа с цялата си сила“ (6:14); Музика – „Давид и целият Израелев дом донесоха Господния ковчег с викове и със звук на тръба“ (6:15); Жертви – Давид „принесе в жертва волове и угоени овце… всеизгаряния и мирни приноси пред Господа“ (6:13,17); Благословения – Давид „благослови народа в името на Господа на Силите“ (6:18); Храна – „Тогава той раздаде на целия народ… хляб… месо и… стафидена пита… Тогава Давид се върна да благослови дома си“ (6:19-20).
Презрението и наказанието на Михал
„И когато Господният ковчег влезе в Давидовия град, Михал, Сауловата дъщеря, погледна през прозореца и видя цар Давид да скача и да се върти пред Господа; и тя го презря в сърцето си“ (6:16). Радостният ден, когато Давид донесе ковчега в Йерусалим, беше помрачен от тъжен епизод. Михал, съпругата на Давид, беше неспособна да сподели неговия плам към Бога. Тя беше раздразнена от неговата ревност и осъди неговата радост. Сатана, архиврагът на Божия народ, стоеше зад поведението на Михал. Нейното отношение беше на неблагодарност към този, който беше толкова предан на нея, че отказа да приеме корона, освен ако тя не му бъде върната (2 Царе 3:13).
„Михал, дъщерята на Саул… каза: „Колко славен беше днес царят на Израел, като се разкри днес пред очите на слугините на слугите си, както един от низшите хора безсрамно се разкрива!“ Затова Давид каза на Михал: „Това беше пред Господа, Който ме избра вместо баща ти и целия му дом, за да ме постави владетел над Господния народ, над Израел. Затова ще свиря пред Господа. И ще бъда още по-недостоен от това и ще бъда смирен в собствените си очи. Но що се отнася до слугините, за които говори, от тях ще бъда почитан.“ Затова Михал, дъщерята на Саул, нямаше деца до деня на смъртта си“ (6:20-23).
Горният пасаж показва как любимата съпруга на Давид се обърна срещу него и несправедливо го упрекна за неговата преданост. Михал беше съпруга на Давид, но когато името ѝ е споменато в горния пасаж, три пъти се подчертава различна връзка – „дъщерята на Саул“. Това носи определено послание. За Михал да бъде наречена дъщеря на Саул не е чест, а срам. Тъй като тя не се интересуваше от Божията слава, тя не можеше да сподели ликуването на съпруга си за донасянето на Господния ковчег в Йерусалим. Михал не хареса, че Давид беше свалил царските си одежди, и го обвини в нескромност.
В отговора си на Михал Давид каза, че няма причина да се срамува от поведението си. Всичките му действия бяха само за Божия слава. Михал погледна Давид през изкривена леща и очите ѝ видяха това, което ѝ се стори срам и нескромност, но съвестта на Давид беше чиста. Той каза: „Ще бъда още по-недостоен от това и ще бъда смирен в собствените си очи“ (6:22). Силата на думите на Давид беше следната: Ако свалянето на царските му одежди се смяташе за „разкриване“ на себе си, тогава той щеше да се смири още повече пред Бога. Давид отговори на обвинението на Михал с ирония.
Разказът за Давид и Божия ковчег има най-тържествен край: „Затова Михал, дъщерята на Саул, нямаше деца до деня на смъртта си.“ Такова е божественото осъждане на Михал, справедливо наказание за нейния грях на несправедливо презрение към съпруга ѝ, човекът по Божието сърце. Господ е заявил: „Онези, които Ме презират, ще бъдат леко ценени“ (1 Царе 2:30). Михал не само презря Давид, но и презря неговия Господар. Нейната безплодност беше нейното леко ценено от Този, Който изследва сърцето. Това трябва да говори на нашите собствени сърца. Последен урок за нас е, че никога не трябва да говорим зло срещу Божия народ, за да не бъде духовна безплодност нашата участ.
Следващия месец ще разгледаме Давид и Мефивост
