Вестителят
В Римляни 1:1 Павел се представя, като споменава три неща. Първо, той описва себе си като роб на Исус Христос, Този, на Когото е бил посветен. Преди това Павел, тогава известен като Савел, се е стремял да унищожи всеки, който е вярвал в Господа. По онова време той е бил роб на закона и своята религия. Но всичко това се променя по пътя за Дамаск, когато бързо разпознава Исус Христос като свой Господар и Спасител.
След това той се представя като апостол, което означава „изпратен“. Във стиха „да бъде“ е в курсив, което означава, че не е в оригиналния гръцки текст. Така че той вече е бил апостол, когато е написал тази книга. Павел не се е стремял да бъде апостол, нито е избрал тази позиция за себе си, но е видял прославения Господ и е бил призован от Него да бъде апостол.
Тогава, на трето място, Павел е бил отделен за Божието благовестие. След като Павел среща Господа, Анания посещава апостола със специално послание от Господа: „Ти си Мой избран съд, за да носиш Моето име пред езичници, царе и синовете на Израел“ (Деяния 9:15 NKJV). Павел е бил избран да бъде вестител, да проповядва посланието на благовестието – и какъв вестител е бил! Господ също така казва на Анания, че Павел ще страда заради Неговото име. Павел е преживявал отхвърляне на всяка крачка, дори от собствения си народ. Забележете, че се казва, че той е бил „отделен за Божието благовестие“. Ние също трябва да бъдем отделен народ – отделен за личността на Господ Исус Христос. Трябва да живеем живот, който е угоден на Него в този свят, който Го е отхвърлил и презрял.
Посланието
Какво е Божието благовестие? На няколко пъти то е наричано благовестието на Господ Исус Христос. В Римляни 1:9 то е наречено „благовестието на Неговия Син“, а във стих 16 – „благовестието на Христос“. Благовестието произхожда от Бог Отец, а не от хора или от ангели. Синът го е направил възможно, тъй като само чрез Него можем да бъдем приети, оправдани и простени. Той стана човек и умря на кръста, за да плати наказанието за греха, така че да можем да имаме връзка с Бога чрез вяра.
Когато Павел пише посланието до римляните, не е имало Нов Завет. „Свещените писания“ са се състояли само от Стария Завет. И все пак Павел заявява, че това благовестие е било обещано преди това чрез Божиите пророци (ст. 2). Това повдига веждите на еврейския народ, който пита с учудване: „Искаш да кажеш, че благовестието е било обещано в еврейските писания?“
Нека разгледаме само няколко от тези стихове. В Битие 3:15 Бог казва на змията: „Ще поставя вражда между теб и жената, и между твоето потомство и нейното Потомство; Той ще смаже главата ти, а ти ще нараниш петата Му.“ Забележете, че се казва Потомството на жената, а не на мъжа. Това означава, че обещаното Потомство ще дойде по свръхестествен начин. Той няма да се роди като теб и мен чрез действието на съпруг и съпруга. Чрез дева Мария и силата на Светия Дух се роди нашият Изкупител, Спасителят на света.
Къде ще се роди Той? Михей 5:2 казва: „Но ти, Витлееме Ефрато, макар и да си малък между хилядите на Юда, от теб ще излезе за Мен Този, Който ще бъде владетел в Израел, чиито изходи са от древността, от вечността.“ Михей не само ни казва, че ще дойде владетел, но и посочва точно къде ще се роди Той.
Има много такива пророчества, но нека ви дам само още едно. Исая 53:6 казва: „Всички ние като овце се заблудихме; всеки се отвърна към своя си път; и Господ възложи на Него беззаконието на всички ни.“ Около 750 години преди идването на Месията, Исая пророкува, че Той ще поеме върху Себе Си бремето на нашия грях. Той ще осигури изкупление. Как можем да сме сигурни в това? Защото Божието Слово го казва! Човек не го е планирал или осъществил, но Бог го е обещал и Той го е осъществил.
За Кого е Посланието
Римляни 1:3-4 ни казва, че благовестието е изцяло за Божия Син, Господ Исус Христос. Той е не само вечният Син на Бога, но е и човек – „от потомството на Давид по плът“. Писанията учат и на двете истини.
Стих 4 продължава мисълта, като казва, че Исус Христос е бил „обявен за Син на Бога със сила“. Бог публично провъзгласява Исус за Свой възлюбен Син в Матей 3 и 17, но Неговото възкресение е още по-голямо публично изявление, че Той е Син на Бога и че Бог е доволен от Неговото дело. Исус, Месията, умира и е погребан в гробница, но Бог Го възкресява на третия ден и Го поставя на върха на вселената.
Никой друг никога не е бил възкресен от мъртвите по същия начин, по който е възкресен Исус – никога повече да не умре. Други, като Лазар, са били възкресени, за да умрат отново, но Исус сега седи отдясно на Отца като Този, в Когото Бог е намерил цялото Си удоволствие.
Приетото Послание
В Римляни 1:5-7 Павел добавя още един детайл за своето апостолство: Бог го е натоварил да проповядва благовестието на народите на този свят – и дори днес ние се възползваме от посланието на Павел. Римските вярващи са приели благовестието, тъй като са били избрани от Бога и призовани от Исус Христос. Всеки от нас, който принадлежи на Господа, е бил призован. Ние не бихме дошли сами, защото, както казва Йоан 3:19-20, хората обичат тъмнината повече от светлината. Те мразят светлината и не биха дошли на светлината сами.
Римските вярващи са били светии по призвание. „Да бъде“ предполага, че те все още не са светии, но че ще бъдат някой ден. Това е погрешна идея, тъй като „да бъде“ отново не се намира в гръцкия текст. Така че те вече са били светии! Светец е този, който е отделен за Бога. Това сме призовани да бъдем – отделени за Божия употреба. Трябва да посветим живота си по практичен начин за Божиите цели. Може да не винаги действаме като светии, но не сме по-малко светии, тъй като когато бяхме спасени, станахме Божие притежание. И един ден скоро Господ Исус ще дойде и ще ни вземе при Себе Си.
Неща, съпътстващи Посланието
Въпреки че Павел не е познавал лично римските вярващи, той е бил благодарен за тях. Той показва загрижеността и грижата, които е имал за тези светии. Това трябва да бъде и нашето отношение към други вярващи, които никога не сме срещали. Може да не сме съгласни или да не виждаме нещата по един и същи начин, но въпреки това трябва да сме загрижени и благодарни за тях.
След това в Римляни 1:8 Павел изразява своята благодарност за свидетелството на римските вярващи за принадлежността им към Господ Исус. Тяхната вяра е била добре известна по целия свят – без съмнение в цялата Римска империя. Дали нашата вяра е толкова очевидна за тези около нас? Ако невярващ дойде сред нас, ще бъде ли впечатлен от това как говорим за нашия Спасител?
Павел не само е бил благодарен за римските светии, но винаги ги е помнил в молитва (ст. 9). Павел е бил човек, който е бил напълно отдаден на служението на Господа и е бил човек на молитвата. В почти всяко от своите послания Павел споменава молитвата. Например: „постоянствайте в молитва“ (Римляни 12:12), „молете се винаги с всякаква молитва и молба в Духа“ (Ефесяни 6:18), „не се безпокойте за нищо, но във всичко чрез молитва и молба, с благодарност, нека вашите прошения станат известни на Бога“ (Филипяни 4:6), „постоянствайте в молитва, бдейки в нея с благодарност“ (Колосяни 4:2) и „молете се непрестанно“ (1 Солунци 5:17).
Като човек, който е имал истинско пастирско сърце, Павел е копнеел да види римските вярващи (ст. 10-11). „Пастир“ в Писанието не е официално звание на водач на църква, а е този, който пасе Христовите овце, грижейки се за Божия народ. В тази грижа той е желаел да им предаде някакъв духовен дар. Означава ли това, че Павел е имал торба с дарове, които да раздава на светиите? Не, той не е бил този, който действително е дарявал дарове на отделни вярващи. Това е дело на Господа. Павел казва, че иска да ги посети, за да насърчи и стимулира даровете, които Господ им е дал. Тъжно е да се виждат християни, които са спасени от много години и не са утвърдени в истината на Божието Слово или не упражняват дадените им от Бога дарове.
Павел пише повече по тази тема в Ефесяни 4:11-14: „И Той [прославеният Христос] даде едни да бъдат апостоли, други пророци, други евангелисти, а други пастири и учители, за усъвършенстване на светиите за делото на служението, за назидание на Христовото тяло, докато всички достигнем до единство на вярата и на познанието на Божия Син, до съвършен мъж, до мярката на пълнотата на Христос; за да не бъдем вече деца, люлеени и носени от всеки вятър на учение, чрез човешка измама, в лукавостта на измамното кроене.“ Така че целта на даровете, които Господ дава на вярващите, е да израстват светиите до зрялост, да ги утвърждава във вярата.
Той продължава да казва, че им дължи нещо, както и на много други (ст. 14). По какъв начин е бил длъжник? Той е чувствал, че поради познанието си за личността на Господ Исус, за оправданието чрез вяра и праведността, която Бог осигурява, е негова отговорност да проповядва тази добра новина на всеки по целия свят. Той не само им е дължал това, но го е дължал и на Бога, защото Той е призовал Павел за тази цел.
Той е бил готов да проповядва това благовестие на тези в Рим (ст. 15). „Благовестие“ включва много повече от просто спасение. Това е началото, но в по-широк смисъл то включва цялото тяло на истината. Той е желаел да сподели цялата истина, за да могат те да бъдат утвърдени – нещо, което книгата Римляни представя толкова добре.
Силата на Посланието
Римляни 1:16-17 са ключови стихове в писмото на Павел. Преди да говори за силата, Павел казва, че не се е срамувал от Христовото благовестие. Може да си мислим, че не се срамуваме, когато благодарим за храната си в ресторант или носим тениска с надпис „Исус спасява“. За съжаление може да е вярно, че се срамуваме да бъдем идентифицирани като християни. Но Павел не се е срамувал да бъде идентифициран със смирения, разпнат Христос или с тези презрени хора, които римляните са смятали за най-нисша класа.
Рим е бил седалището на световната власт, но Павел ни казва, че това е нищо в сравнение с „Божията сила за спасение“. Това е Божият „динамит“. Бог е разкрил тези дълбоки истини на Павел. Той е научил, че светият Бог, Който праведно и подходящо би могъл да унищожи този непокорен свят, който е създал за Свое удоволствие, доброволно е поел Своя съд върху Себе Си, така че грешният човек да може да дойде в Неговото присъствие. Той е направил всичко това, без да опетни Своята святост. Как е възможно? Възможно е поради благовестието на нашия Господ Исус. Бог е източникът на това благовестие, а не човек! Бог не би могъл да ни спаси само със сила, тъй като въпросът за греха е трябвало да бъде уреден. Исус е платил тази ужасна цена, за да можем да имаме връзка с Бога.
Това спасение е достъпно за всеки, но само тези, които вярват в Господ Исус, ще се възползват от него. Не можем да кажем: „О, добре, Бог обича всички, така че ще отида на небето“ или „Не съм толкова лош.“ Не, това няма да стане. Трябва да вярвате в делото на Христос, Месията, на дървото – Неговата смърт, Неговото погребение и Неговото възкресение. Божията праведност започва с вяра и продължава във вяра. Има първоначална вяра, която ни носи спасение, и има продължаващ живот на вяра, тоест следване на Господ Исус през целия живот. Павел подкрепя своето учение с цитат от Авакум 2:4: „Праведният ще живее чрез вяра.“
Отхвърлянето на Посланието
Римляни 1:18-3:20 отвежда човешката раса и я изправя пред съда на живия Бог. Това е Божията оценка на човечеството – картина толкова ярка и реална, че може да не ни хареса да я видим. За всички, които отхвърлят Божието предложение за праведност, тези стихове ни разкриват какъв ще бъде ужасният резултат.
И така, тук Бог провежда съда. Да, Той е чист и свят. Той е същият, за когото Авакум пише: „Ти [ГОСПОДИ] си с по-чисти очи, за да гледаш зло, и не можеш да гледаш нечестие“ (Авакум 1:13). Това е характерът на Съдията, Който произнася перфектна, безпристрастна присъда.
Първата група хора, над които Бог произнася присъда, са езичниците, тези, които са идолопоклонници. След това Той произнася присъда над моралиста, така наречените морални хора, които се гордеят със своите морални принципи; и след това над религиозните хора, тези, които са имали Божието открито Слово в ръцете си.
Еволюционистът твърди, че човешката раса е на път нагоре – става все по-добра и по-добра. Но този раздел от Римляни заявява, че човекът става все по-лош и по-лош. Той е в процес на влошаване! Той е безбожен, предизвиквайки Божия гняв. Забележете, че не се казва, че Божият гняв ще бъде упражнен в някакво бъдеще време срещу безбожните, но се казва, че „се открива от небето“ (ст. 18). Божият гняв е постоянен срещу тези, които изключват Бога от живота си. Такъв човек всъщност казва: „Боже, нямам интерес към Теб или Твоето Слово. Искам да живея собствения си живот и не искам да имам нищо общо с Теб.“ Този вид отношение води само до неправеден живот. И така, какъв е Божият отговор на това състояние на нещата? Той всъщност казва: „Ако това е, което искаш, ще понесеш последствията от своето бунтарство.“
Те не само са безбожни и неправедни, но стигат дотам, че потискат Божията истина: „Не искаме да се знае, не я искаме в домовете си, в училищата си или дори в църквите си!“ Те отхвърлят Божията истина.
Има ли хора без Посланието?
Някои може да зададат въпроса: „Ами езичниците, живеещи в най-дълбоката джунгла на Африка или Южна Америка, които никога не са чували за Бога или Библията?“ Римляни 1:19 казва: „Това, което може да се знае за Бога, е явно в тях.“ Всяко човешко същество има съвест, която обявява кое е правилно и кое е грешно.
Съвестта се прояви, когато Адам не се подчини на Бога, като яде от дървото за познаване на доброто и злото. Веднага щом Адам и Ева ядоха от това дърво, „Тогава очите и на двамата се отвориха и те разбраха, че са голи; и те си ушиха смокинови листа и си направиха препаски. И чуха гласа на Господ Бог, който ходеше в градината по хладното време на деня, и Адам и жена му се скриха от присъствието на Господ Бог между дърветата на градината“ (Битие 3:7-8). Тяхната виновна съвест накара Адам и Ева да избягат от Бога. Те се уплашиха от Него и се скриха. Това е моделът на човечеството до днес. Вместо смирено да се изправим пред Бога, да изповядаме греха си и да осъзнаем, че Бог всъщност ни обича, нашият естествен инстинкт е да бягаме от Него. Всеки е наясно, че е отговорен пред живия Бог, Създателя. И все пак човек все още се опитва да „потисне истината“ (Римляни 1:18).
Съвестта не е единственият свидетел на Бога. Римляни 1:20 казва, че Неговото творение е ясно доказателство за Божията божествена природа и сила. Така че има двойно доказателство за Бога, достъпно за всеки човек: вътрешно в съвестта и външно в творението. Няма извинение за бунтовнически курс! Окончателната присъда над невярващия свят в Божия съд е, че те са виновни (Римляни 1:32) – виновни пред чист и свят Бог!
Слушайте Посланието!
Какво е решението? Благовестието на нашия Господ Исус, Месията! Неговата смърт на кръста може да премахне нашата вина. Колко благодарни можем да бъдем, когато греховете ни са простени. Можем да имаме връзка с Бога, която никога не бихме могли да имаме въз основа на собствените си заслуги.
Бог не съди греха непременно веднага, но това не означава, че Той го игнорира (Римляни 2:5). Всъщност те се натрупват. И ако няма покаяние от страна на виновния, купчината грехове продължава да расте до деня на Божия гняв, когато ще бъдат разкрити Неговите праведни присъди. Но благодарим на Бога за Неговото благовестие, което е достъпно за всички, които ще го приемат, премахвайки тази огромна купчина грехове.
Ние, които сме вярващи, виновни ли сме, че не искаме Бога или Божията воля в живота си? Освен ако не позволим на Светия Дух да ни контролира, ние също, поради старата си природа, може да не искаме Бог да участва в определени аспекти от живота ни. Отец иска да ни научи да предаваме волята си на Него. Имаше само един Човек, който винаги искаше да върши волята на Своя Отец, и това е Йешуа, Исус Месията.
За вярващия, Филипяни 2:5 казва: „Имайте в себе си същия ум, който беше и в Христос Исус.“ Изпълнете ума си с нещата, отнасящи се до Господ Исус Христос. Да бъдем повече като Него!
