Практически увещания, произтичащи от доктринални наставления относно опасностите; тичане на състезанието, поставено пред нас
Евреи 12. Посланието сега навлиза в практическите увещания, които произтичат от неговото доктринално наставление, по отношение на опасностите, специфични за еврейските християни – наставление, подходящо навсякъде да ги вдъхнови с кураж. Заобиколени от облак свидетели като тези от Евреи 11, които всички декларираха предимствата на живота на вяра в обещания, все още неизпълнени, те трябваше да се чувстват подтикнати да следват стъпките им, тичайки с търпение състезанието, поставено пред тях, и преди всичко да отвръщат поглед от всяка трудност към Исус, Който е изминал целия път на вярата, поддържан от радостта, която е била поставена пред Него, и, достигнал целта, е седнал в слава отдясно на Бога.
Примерът на Господа, Който е изминал целия път на вярата
Този пасаж представя Господа не като Този, Който дава вяра, а като Този, Който Сам е изминал целия път на вярата. Други са изминали част от пътя, преодолели са някои трудности; послушанието и постоянството на Господа са били подложени на всяко изпитание, на което е податлива човешката природа. Хора, противникът, изоставянето от Бога, всичко е било против Него. Неговите ученици бягат, когато Той е в опасност, Неговият близък приятел Го предава; Той търси някой да Му съжали и не намира никого. Бащите (за които четем в предишната глава) се доверяваха на Бога и бяха избавени, но що се отнася до Исус, Той беше червей, а не човек; гърлото Му беше сухо от плач. Неговата любов към нас, Неговото послушание към Неговия Отец, преодоляха всичко. Той печели победата чрез покорство и заема Своето място в слава, възвишена пропорционално на величието на Неговото унижение и послушание, единствената справедлива награда за това, че е прославил съвършено Бога там, където е бил опозорен от греха. Радостта и наградите, които са поставени пред нас, никога не са мотивите за пътя на вярата – ние знаем това добре по отношение на Христос, но то не е по-малко вярно и в нашия случай – те са насърчението на тези, които ходят в него.
Исус, Който е постигнал дължимата Му слава, става пример за нас в страданията, през които е преминал, за да я постигне; затова не трябва нито да губим кураж, нито да се уморяваме. Ние все още не сме, като Него, загубили живота си, за да прославим Бога и да Му служим. Начинът, по който апостолът ги призовава да се освободят от всяка пречка, било то грях или трудност, е забележителен; сякаш не им остава нищо друго, освен да ги отхвърлят като безполезни тежести. И всъщност, когато гледаме Исус, нищо не е по-лесно; когато не гледаме Него, нищо не е по-невъзможно.
Какво трябва да се отхвърли; начинът и силата да се направи това
Има две неща, които трябва да се отхвърлят: всяка тежест и грехът, който би оплел краката ни (защото той говори за някой, който тича в състезанието). Плътта, човешкото сърце, е заета с грижи и трудности; и колкото повече мислим за тях, толкова повече сме обременени от тях. Тя е изкушена от обекта на своите желания, не се освобождава от тях. Конфликтът е със сърце, което обича нещото, срещу което се борим; ние не се отделяме от него в мисълта си. Когато гледаме Исус, новият човек е активен; има нов обект, който ни разтоварва и ни откъсва от всеки друг чрез нова привързаност, която има своето място в нова природа: и в самия Исус, към Когото гледаме, има положителна сила, която ни освобождава.
Като отхвърляме всичко по абсолютен начин, нещата стават лесни – като гледаме към това, което изпълва сърцето с други неща и го заема в различна сфера, където нов обект и нова природа си взаимодействат; и в този обект има положителна сила, която поглъща сърцето и изключва всички обекти, които действат само върху старата природа. Това, което се усеща като тежест, лесно се отхвърля. Всичко се преценява според влиянието му върху целта, към която се стремим. Ако тичам в състезание и цялата ми мисъл е наградата, една торба злато лесно се изхвърля. Тя е тежест. Но трябва да гледаме към Исус. Само в Него можем лесно и безрезервно да отхвърлим всяка пречка. Не можем да се борим с греха чрез плътта.
Изпитания, които трябва да се понесат; Божието наказание нито да се презира, нито да се обезсърчава от него; неговата цел
Но има друг вид изпитания, които идват отвън: те не трябва да се отхвърлят, те трябва да се понесат. Христос, както видяхме, премина през тях. Ние не сме, като Него, устояли дори до проливане на кръвта си, вместо да се провалим във вярност и послушание. Сега Бог действа в тези изпитания като баща. Той ни наказва. Те идват може би, както в случая с Йов, от врага, но Божията ръка и мъдрост са в тях. Той наказва онези, които обича. Затова не трябва нито да презираме наказанието, нито да се обезсърчаваме от него. Не трябва да го презираме, защото Той не наказва без мотив или причина (освен това, Бог е този, който го прави); нито трябва да се обезсърчаваме, защото Той го прави от любов.
Ако изгубим живота си за свидетелството на Господа и в съпротива срещу греха, войната е приключила; и това не е наказание, а славата на страданието с Христос. Смъртта в този случай е отрицание на греха. Този, който е умрял, е свободен от грях; този, който е страдал в плътта, е приключил с греха. Но до този момент плътта на практика (защото имаме право да се считаме за мъртви) все още не е унищожена; и Бог знае как да съчетае проявата на верността на новия човек, който страда за Господа, с дисциплината, чрез която плътта е умъртвена. Например, трънът в плътта на Павел обединява тези две неща. Той му е бил болезнен при изпълнението на служението му, защото е било нещо, което е имало склонност да го прави презрян при проповядване (и това той е понасял заради Господа), но в същото време е държало плътта му под контрол.
Божиите цели за святост; плодовете на душевното упражнение
Стих 9. Сега ние сме подчинени на нашите естествени родители, които ни дисциплинират според собствената си воля: колко повече тогава на Отца на духовете, Който ни прави участници в Неговата собствена святост! Забележете тук благодатта, към която се апелира. Видяхме колко много евреите се нуждаеха от предупреждение – тяхната склонност беше да се провалят в пътя на вярата. Средството за предотвратяване на това несъмнено е да не се щадят предупрежденията, но все пак да се въведе душата напълно във връзка с благодатта. Само това може да даде сила и кураж чрез доверие в Бога.
Не сме дошли на планината Синай, до закона, който изисква от нас, а на Сион, където Бог прояви Своята сила, като възстанови Израел чрез Своята благодат в лицето на избрания цар, когато, що се отнася до отговорността на народа, всичко беше напълно изгубено, всяка връзка с Бога беше невъзможна на тази основа, защото ковчегът беше изгубен; вече нямаше умилостивилище, вече нямаше Божи трон сред народа. Ихавод беше написано върху Израел.
Затова, когато говори за святост, той казва: „Бог е активен в любов към вас, дори в самите ви страдания. Той е Този, Който не само е дал свободен достъп до Себе Си, чрез кръвта и чрез присъствието на Христос на небето за нас, но Който непрекъснато се занимава с всички подробности от живота ви; чиято ръка е във всичките ви изпитания, Който мисли непрестанно за вас, за да ви направи участници в Неговата святост.“ Това не е да изисква святост от наша страна – колкото и необходима да е тя – а да ни направи участници в Неговата собствена святост. Каква огромна и съвършена благодат! Какво средство! Това е средството, чрез което да се наслаждаваме на Самия Бог съвършено.
Стих 11. Бог не очаква от нас да намираме тези душевни упражнения приятни в момента (те не биха произвели своя ефект, ако бяха такива): но след това, когато волята е сломена, те произвеждат мирните плодове на праведността. Гордостта на човека е сломена, когато е принуден да се подчини на това, което е против волята му. Бог също така заема по-голямо (винаги скъпоценно) място в неговите мисли и в живота му.
Благодатта е мотивът за пътя на вярата и благочестието
Стих 12. Тогава, на принципа на благодатта, евреите са увещавани да се насърчават по пътя на вярата и да се пазят от покълването на греха сред тях, било то в поддаване на желанията на плътта, или в отказване от християнски привилегии за нещо от света. Те трябваше да ходят толкова смело, че тяхната очевидна радост и благословение (което винаги е ясно свидетелство и такова, което триумфира над врага) да накара слабите да почувстват, че това е и тяхна сигурна част; и така сила и изцеление щяха да им бъдат дадени вместо обезсърчение. Пътят на благочестието по отношение на обстоятелствата трябваше да бъде направен лесен, утъпкан път за слаби и куци души; и те щяха да чувстват повече от по-силните души утехата и стойността на такъв път.
Благодатта, вече казахме, е мотивът, даден за този живот; но благодатта тук е представена във форма, която изисква да бъде разгледана малко по-подробно.
Планината Синай в контраст с планината Сион
Не сме дошли, казва се, на планината Синай. Там ужасите на Божието величие държаха човека на разстояние. Никой не трябваше да се приближава до Него. Дори Моисей се страхуваше и трепереше в присъствието на Йехова. Това не е мястото, където е доведен християнинът. Но, в контраст с такива взаимоотношения с Бога, цялото хилядолетно състояние във всичките му части е развито; според обаче начина, по който тези различни части сега са известни като неща, на които се надяваме. Ние принадлежим към всичко това; но очевидно тези неща все още не са установени. Нека ги назовем: Сион; небесният Йерусалим; ангелите и общото събрание; църквата на първородните, чиито имена са записани на небето; Бог, Съдията на всички; духовете на праведните, станали съвършени; Исус, Посредникът на новия завет; и накрая, кръвта на поръсване, която говори по-добри неща от тази на Авел.
За Сион говорихме като за принцип. Това е намесата на суверенна благодат (в царя) след разрухата и сред разрухата на Израел, възстановявайки народа според Божиите съвети в слава и техните взаимоотношения със Самия Бог. Това е Божият покой на земята, седалището на царската власт на Месията. Но, както знаем, обхватът на земята далеч не е границата на Господното наследство. Сион на земята е покоят на Йехова; това не е градът на живия Бог – небесният Йерусалим е това, небесната столица, така да се каже, на Неговото царство, градът, който има основи, чийто основател и строител е Самият Бог.
Събранието на първородните на небето; техният дял; Бог, съдията на всички, и тези, признати за Негови, преди да бъде разкрито небесното събрание
След като споменава Сион долу, авторът естествено се обръща към Йерусалим горе, но това го отвежда на небето и той се озовава с целия Божи народ, сред множество ангели, великото всеобщо събрание на невидимия свят. Има обаче един особен обект, върху който погледът му се спира в тази чудна и небесна сцена. Това е събранието на първородните, чиито имена са записани на небето. Те не са родени там, не са местни, като ангелите, които Бог е запазил от падане. Те са обекти на Божиите съвети. Не е просто, че достигат небето: те са славните наследници и първородни на Бога, според Неговите вечни съвети, в съответствие с които са регистрирани на небето. Събранието, съставено от обектите на благодатта, сега призовани в Христос, принадлежи на небето по благодат. Те не са обекти на обещанията, които, не получили изпълнението на обещанията на земята, не пропускат да им се насладят на небето. Те нямат очакване за друга страна или гражданство освен небето. Обещанията не са били адресирани до тях. Те нямат място на земята. Небето е подготвено за тях от Самия Бог. Техните имена са записани там от Него. Това е най-високото място на небето над Божиите действия в управлението, обещанието и закона на земята. Това води картината на славата към Самия Бог. Но (достигнал най-високата точка, това, което е най-отлично в благодатта) Той е видян под друг характер, а именно, като Съдия на всички, като гледащ от високо, за да съди всичко, което е долу. Това въвежда друг клас от тези благословени обитатели на небесната слава: тези, които праведният Съдия е признал за Свои, преди да бъде разкрито небесното събрание, духовете на праведните, достигнали съвършенство. Те са завършили своя път, те са победили в конфликт, те са чакали само слава. Те са били свързани с Божиите действия на земята, но – верни, преди да дойде времето за Неговото благословение – те са имали своя покой и своя дял на небето.
Новият завет и неговият посредник; пролятата кръв на Христос, която вика за прошка и мир
Въпреки това Божията цел беше да благослови земята. Той не можеше да го направи според човешката отговорност: Неговият народ дори беше като трева. Затова Той щеше да установи нов завет с Израел, завет на прошка, и според който Той щеше да напише закона в сърцата на Своя народ. Посредникът на този завет вече се беше явил и беше направил всичко необходимо за неговото установяване. Светиите сред евреите бяха дошли при Посредника на новия завет: така благословението беше подготвено за земята и осигурено за нея.
Накрая, кръвта на Христос беше пролята на земята, както тази на Авел от Каин; но, вместо да вика от земята за отмъщение, така че Каин стана беглец и скитник по земята (поразителен тип на евреина, виновен за смъртта на Христос), говори благодатта; и пролятата кръв вика, за да получи прошка и мир за тези, които я проляха.
Настоящото състояние преди да дойде земното благословение; обявеното разклащане на всички неща; непоклатимото Христово царство; характерът на нашия Бог; последващото подходящо служение
Ще се забележи, че, макар и да се говори за различните части на хилядолетното благословение, с неговите основи, всичко е дадено според настоящото състояние на нещата, преди настъпването на това време на благословение от Бога. Ние сме в него по отношение на нашите взаимоотношения; но тук се говори само за духовете на праведните мъже от Стария Завет и само за Посредника на този нов завет: самият завет не е установен. Кръвта вика, но отговорът в земно благословение все още не е дошъл. Това е лесно разбираемо. То е точно според съществуващото състояние на нещата и дори хвърля значителна светлина върху положението на еврейските християни и върху доктрината на посланието. Важното за тях е било да не се отвръщат от Този, Който говори от небето. С Него са имали работа. Видяхме ги свързани с всичко, което е било преди, със свидетелството на Господа на земята; но всъщност те са имали работа по това време със Самия Господ, Който говори от небето. Неговият глас тогава разтърси земята; но сега, говорейки с властта на благодатта и от небето, Той обяви разпадането на всичко, на което плътта можеше да се опре, или на което творението можеше да възложи надеждите си.
Всичко, което може да бъде разклатено, ще бъде разтворено. Колко по-фатално е да се отвърнеш от Този, Който говори сега, отколкото дори от заповедите на Синай! Това разклащане на всички неща (било то тук или в аналогичния пасаж във 2 Петрово) очевидно надхвърля юдаизма, но има особено приложение към него. Юдаизмът е бил системата и рамката на взаимоотношенията на Бога с хората на земята според принципа на тяхната отговорност. Всичко това е било от първото творение, но неговите извори са били отровени; небето, седалището на вражеската сила, е било извратено и покварено; сърцето на човека на земята е било покварено и бунтовно. Бог ще разклати и промени всички неща. Резултатът ще бъде ново творение, в което ще обитава праведност.
Междувременно се формираха първите плодове на това ново творение; и в християнството Бог формираше небесната част от царството, което не може да бъде разклатено; а юдаизмът – центърът на земната система и на човешката отговорност – отминаваше. Затова апостолът обявява разклащането на всички неща – че всичко, което съществува като настоящо творение, ще бъде премахнато. По отношение на настоящия факт той казва само: „ние получаваме царство, което не може да бъде разклатено“; и ни призовава да служим на Бога с истинско благочестие, защото нашият Бог е всепоглъщащ огън; не – както казват хората – Бог извън Христос, а нашият Бог. Това е Неговият характер в свято величие и в праведен съд над злото.
