Саул, човекът по плът, и Йонатан, човек на вярата
Саул царува две години. След това избира три хиляди мъже: две хиляди са с него, а един с Йонатан. Йонатан, човек на вярата, действа с енергия срещу враговете на Божия народ и поразява филистимците; но енергията на вярата, действаща (както винаги) в самата крепост на врага, естествено провокира тяхната враждебност. Филистимците чуват за това: Саул е подтикнат към действие и свиква не Израел, а „евреите“.
Нека отбележим тук, че в Йонатан има вяра. Плътта, поставена на позицията на водач на Божия народ, наистина следва импулса, даден от вярата, но не я притежава; и думата „евреи“, името, с което филистимец би нарекъл народа, показва, че Саул разчита на събирането на нацията като конституирано тяло и не разбира по-добре от филистимец връзката между избран народ и Бог. И това е позицията, представена ни в историята на Саул. Това не е предумишлена опозиция на Бога, а плът, поставена на място за свидетелство и използвана за изпълнение на Божието дело. Виждаме в нея човек, свързан с интересите на истинския Божи народ, който върши Божието дело според идеята на народа за тяхната нужда – вярна идея относно тяхната действителна нужда; но той е този, който търси своите ресурси в енергията на човека, енергия, на която Бог не отказва Своята помощ, когато има послушание на Неговата воля, защото Той обича Своя народ; но която по принцип, в морален и вътрешен мотив, никога сама по себе си не може да надхвърли плътта, от която произлиза. В средата на всичко това вярата може да действа, и да действа искрено, и това е случаят с Йонатан. Бог ще благослови тази вяра, и Той винаги го прави, защото тя Го признава; и в този случай (и това е Негов дар) защото искрено търси доброто на Божия народ.
Всичко това е, по принцип, един вид картина на изповядващата се църква, която от тази гледна точка предвещава истинското царуване на Христос и в тази позиция дори се проваля във верността си към Бога. Истинската вяра, сред такава система, никога не се издига толкова високо, колкото славата на идващия, истинския отхвърлен Давид, но тя Го обича и се прилепва към Него. Ако църквата е само изповядваща се, тя преследва Христос; но това в нея, което действа чрез вяра, Го обича и признава, дори когато Той е преследван като яребица по планините.
Провалът на Саул, когато е подложен на изпитание
След като Йонатан така с вяра нападна филистимците, Саул, който привидно води народа пред Бога, е подложен на изпитание. Ще се покаже ли компетентен? Ще си спомни ли истинския принцип, на който се основава благословението на народа? Ще действа ли като царски свещеник, или ще признае пророка за истинската връзка на вярата между народа и Бога – връзка, чиято важност и необходимост той трябваше да е признал, тъй като дължеше на нея сегашното си място и власт, и тя му беше доказала собствената си мисия и пророческа власт, като установи неговата? Когато настъпва критичният момент, Саул се проваля.
Признаците на неверието на плътта
Струва си да проследим тук признаците на неверието на плътта.
Филистимците са поразени. Народът, активен и енергичен, чува за това; нищо не може да бъде по-естествено. Саул има само същия ресурс – никакво призоваване към Бога, никакъв вик към Йехова, Бога на Израел; Самуил не му идва на ум във вярата му, макар че си спомня какво му е казал Самуил. Ако филистимците са чули, то и евреите трябва да чуят. Израел се страхува; Бог не дава отговор на неверието, когато Негова цел е изпитанието на вярата. Саул свиква народа след себе си в Гилгал, но те скоро се разпръсват от него при вестта, че филистимците са се събрали. Саул е в Гилгал и Самуил отново му идва на ум. Вече не беше както когато царството беше обновено. Обстоятелствата естествено подсказваха Самуил като ресурс. Саул го чака седем дни според думата му. Той го чака достатъчно дълго, за да удовлетвори изискванията на съвестта. Природата може да стигне далеч по този принцип; но тя няма това чувство за собствената си слабост и че всичко зависи от Бога, което я кара да чака Бога, като единствен ресурс и работник. Тогава, както народът веднъж донесе ковчега в лагера, той принася всеизгарянето. Но, ако беше имал доверие в Бога, той щеше да разбере, че, какъвто и да е резултатът, той трябва да Го чака; че е безполезно да прави каквото и да било без Него, и че не рискува нищо, като Го чака. Верен Бог не можеше да го изостави. Той беше помислил за Самуил и за това, че му е казал да чака, така че беше без извинение; той си спомняше, че ръководството и благословението на Бога се намираха при пророка. Но той гледа на обстоятелствата: народът е разпръснат, и Саул се стреми да въведе Бога чрез акт на преданост без вяра. Това беше решаващият момент; Бог щеше да утвърди царството му над Израел, щеше да установи неговата династия. Но сега Той беше избрал друг.
Тайната на загубата на трона от Саул
Забележете тук, че Саул не губи трона си поради поражение от филистимците. Вината беше между него и Бога. Филистимците не го нападат. Достатъчно е за Сатана, ако успее да ни изплаши от чистия и прост път на вярата. Самуил си тръгва, след като е съобщил на Саул Божията воля. Филистимците плячкосват земята, която е беззащитна. Освен това народът нямаше нито меч, нито копие.
Каква картина на състоянието на Божия народ! Колко често откриваме, че онези, които твърдят, че са Божии деца, че са от истината и наследници на обещанията, са невъоръжени пред враговете, които ги ограбват!
