Нищо не помага толкова много на християнина да издържи изпитанията по пътя си, колкото навикът да вижда Бог във всичко. Няма обстоятелство, колкото и тривиално или обикновено да е то, което да не може да се разглежда като вестител от Бога, стига ухото да е обрязано да чува, а умът – духовен да разбира посланието. Ако изгубим от поглед тази ценна истина, животът, поне в много случаи, ще бъде само скучна монотонност, непредставяща нищо освен най-обикновените обстоятелства. От друга страна, ако можехме само да помним, когато започваме всеки ден по пътя си, че ръката на нашия Отец може да бъде проследена във всяка сцена – ако можехме да видим в най-малките, както и в най-значимите обстоятелства, следи от божественото присъствие, колко изпълнена с дълбок интерес би била историята на всеки ден! Книгата на Йона илюстрира тази истина по много забележителен начин. Там научаваме това, което толкова много трябва да помним, че за християнина няма нищо обикновено; всичко е необикновено. Най-обикновените неща, най-простите обстоятелства, показват в историята на Йона доказателства за специална намеса. За да видим тази поучителна черта, не е необходимо да навлизаме в подробно изложение на Книгата на Йона, трябва само да забележим един израз, който се среща в нея отново и отново, а именно: „Господ приготви“.
Божиите приготовления в Йона
В първа глава Господ изпраща силен вятър в морето, и този вятър е имал в себе си тържествен глас за ухото на пророка, ако той е бил буден да го чуе. Йона е бил този, който е трябвало да бъде научен; за него е бил изпратен вестителят. Бедните езически моряци, без съмнение, често са се сблъсквали с буря; за тях това не е било нищо ново, нищо специално, нищо освен това, което е било обичайно за моряците; но все пак е било специално и необикновено за един човек на борда, въпреки че този човек е спял в трюма на кораба. Напразно моряците са се опитвали да противодействат на бурята; нищо не е щяло да помогне, докато посланието на Господ не е достигнало до ушите на този, на когото е било изпратено.
Следвайки Йона малко по-нататък, забелязваме още един пример за това, което можем да наречем Бог във всичко. Той е поставен в нови обстоятелства, но все пак не е извън обсега на Божиите вестители. Християнинът никога не може да се окаже в положение, в което гласът на неговия Отец не може да достигне до ухото му, или ръката на неговия Отец да не се появи пред погледа му, защото Неговият глас може да бъде чут, Неговата ръка – видяна, във всичко. Така когато Йона е бил хвърлен в морето, „Господ приготви голяма риба“. Тук също виждаме, че за Божието дете няма нищо обикновено. Голямата риба не е била нищо необичайно; има много такива в морето; но все пак Господ е приготвил една за Йона, за да може тя да бъде Божият вестител за душата му.
Отново, в четвърта глава, намираме пророка да седи от източната страна на град Ниневия, в мрачност и нетърпение, огорчен, защото градът не е бил съборен и молещ Господ да отнеме живота му. Изглежда, че е забравил урока, научен по време на тридневния си престой в дълбините, и затова е имал нужда от ново послание от Бога: „И Господ приготви едно растение“. Това е много поучително. Със сигурност не е имало нищо необичайно в самото обстоятелство с растението; други хора може да видят хиляди растения и освен това да седят под сянката им, и все пак да не виждат нищо необикновено в тях. Но растението на Йона е показало следи от Божията ръка и образува връзка – важна връзка – във веригата от обстоятелства, през които, според Божия план, е преминавал пророкът. Растението сега, както голямата риба преди, макар и много различно по вид, е било Божият вестител за душата му. „И Йона се зарадва твърде много на растението.“ Преди това е копнеел да си отиде, но копнежът му е бил по-скоро резултат от нетърпение и огорчение, отколкото от свято желание да си отиде и да бъде в покой завинаги. Болката от настоящето, а не щастието от бъдещето го е карало да иска да си отиде.
Това често се случва. Често сме нетърпеливи да се отървем от настоящия натиск; но ако натискът бъде премахнат, копнежът ще спре. Ако копнеехме за идването на Исус и славата на Неговото благословено присъствие, обстоятелствата нямаше да имат значение; тогава щяхме да копнеем също толкова силно да се отървем от тези на натиск и скръб.
Йона, докато седеше под сянката на растението, не мислеше за заминаване, и самият факт, че той „се зарадва твърде много на растението“, доказваше колко много се нуждаеше от този специален вестител от Господа; той послужи да разкрие истинското състояние на душата му, когато изрече думите: „Моля Те, отнеми живота ми от мен; защото по-добре е за мен да умра, отколкото да живея.“ Господ може да направи дори едно растение инструмент за разкриване на тайните на човешкото сърце.
Наистина християнинът може да каже: Бог е във всичко. Бурята реве и Божият глас се чува, растение изниква в тишина и Божията ръка се вижда.
И все пак растението беше само звено във веригата; защото „Господ приготви червей, и този червей, колкото и незначителен да беше, когато се разглеждаше в светлината на инструмент, все пак беше толкова божествен агент, колкото и „силният вятър“, или „голямата риба“. Червей, когато е използван от Бога, може да прави чудеса; той изсуши растението на Йона и го научи, както учи и нас, на тържествен урок. Вярно е, че беше само незначителен агент, чиято ефикасност зависеше от съчетанието му с други; но това само по-ярко илюстрира величието на ума на нашия Отец. Той може да приготви червей, и Той може да приготви силен източен вятър, и да ги направи и двете, макар и толкова различни, благоприятни за Неговите велики планове.
Духовният ум вижда Бог във всичко
С една дума, духовният ум вижда Бог във всичко. Червеят, китът и бурята – всички са инструменти в Неговата ръка. Най-незначителните, както и най-великолепните агенти, служат на Неговите цели. Източният вятър не би се оказал ефективен, колкото и силен да е бил, ако червеят първо не беше свършил определената си работа. Колко поразително е всичко това! Кой би си помислил, че червей и източен вятър могат да бъдат съвместни агенти в извършването на Божия работа? И все пак така беше. Голямо и малко са само термини, използвани сред хората, и не могат да се отнасят до Този, „Който се смирява да погледне нещата, които са на небето“, както и „нещата, които са на земята“. Всички те са еднакви за Този, „Който седи на кръга на земята“. Йехова може да преброи броя на звездите, и докато прави това, Той може да знае за падащо врабче; Той може да направи вихъра Своя колесница, а разбитото сърце – Свое жилище. Нищо не е голямо или малко с Бога.
Вярващият, следователно, не трябва да гледа на нищо като на обикновено, защото Бог е във всичко. Вярно е, че може да му се наложи да премине през същите обстоятелства, да срещне същите изпитания, да се сблъска със същите обрати като другите хора; но той не трябва да ги посреща по същия начин, нито да ги тълкува по същия принцип; нито те предават същото послание на ухото му. Той трябва да чува Божия глас и да се вслушва в Неговото послание, както в най-незначителното, така и в най-важното събитие на деня. Непокорството на дете или загубата на имот, нечестността на слуга или смъртта на приятел – всичко това трябва да се разглежда като божествени вестители за душата му.
Така също, когато се огледаме в света, Бог е във всичко. Свалянето на тронове, рухването на империи, гладът, морът и всяко събитие, което се случва сред народите, показват следи от Божията ръка и изричат глас за човешкото ухо. Дяволът ще се опита да ограби християнина от истинската сладост на тази мисъл; той ще го изкуши да мисли, че поне обикновените обстоятелства от ежедневието не показват нищо необикновено, а само такива, които се случват на други хора. Но ние не трябва да му се поддаваме в това. Трябва да започваме пътя си всяка сутрин, с тази истина, ярко запечатана в ума ни – Бог е във всичко. Слънцето, което се търкаля по небесата в бляскаво сияние, и червеят, който пълзи по пътеката, и двете са били приготвени от Бога, и освен това, и двете биха могли да си сътрудничат в развитието на Неговите неизследими планове.
В заключение бих отбелязал, че единственият, който е вървял в постоянното спомняне на горепосочената скъпоценна и важна истина, е бил нашият благословен Учител. Той е виждал ръката на Учителя и е чувал гласа на Отца във всичко. Това се проявява предимно във времето на най-дълбока скръб. Той излезе от Гетсиманската градина с тези незабравими думи: „Чашата, която Ми даде Моят Отец, няма ли да я изпия?“, като по този начин призна по най-пълен начин, че Бог е във всичко.
