„Ако само упражняваме малко себеотрицание всеки ден, ще стигнем до небето много удобно.“Какъв обем от здравословна практическа истина в това кратко изказване! Пътят на себеотрицанието е истинският път на християнина. „Ако някой,“ казва Христос, „иска да дойде след Мен, нека се отрече от себе си и да вдига кръста си всеки ден, и да Ме следва“ (Лука 9:23). Не е „нека се отрече от определени неща, принадлежащи на себе си.“ Не, той трябва „да се отрече от себе си,“ и това е „ежедневно“ нещо. Всяка сутрин, когато ставаме и отново навлизаме в пътя на ежедневния живот, пред нас стои същата велика и все по-важна работа, а именно, да се отречем от себе си.
Това омразно аз ще ни среща на всяка стъпка, защото, въпреки че чрез благодатта знаем, че „старият ни човек е разпънат“ – е мъртъв и погребан от Божия поглед – все пак това е само по отношение на нашето положение в Христос, според Божия поглед към нас. Знаем, че азът трябва да бъде отричан, съден и покоряван всеки ден, всеки час, всеки момент. Принципът на нашето положение трябва да бъде приложен на практика. Бог ни вижда съвършени в Христос. Ние не сме в плътта, но плътта е в нас и тя трябва да бъде отричана и държана под контрол чрез силата на Духа.
Нека се помни, че не само в своята грубост трябва да се отрича азът, но и в своята изтънченост – не само в ниските си навици, но и в култивираните си вкусове – не само в своята грубост и невъзпитаност, но и в най-полираните и елегантни форми. Това не винаги се вижда. Твърде често се случва, че, подобно на Саул, ние щадим това, което смятаме за „най-доброто“ и насочваме острието на меча само към „долното и отпадъчното.“ Това никога няма да стане. Азът е този, който трябва да бъде отричан. Да, азът в цялата си дължина и ширина – не само някои клонове, но голямото родителско стъбло – не само някои аксесоари на природата, но самата природа. Сравнително лесно е да се отречеш от определени неща, отнасящи се до себе си, докато азът е глезен и задоволяван през цялото време. Мога да отрека апетита си, за да нахраня религиозния си гордост. Мога да се лишавам от храна, за да служа на любовта си към парите. Мога да нося дрипави дрехи, докато се гордея с разкошни мебели и великолепно оборудване. Оттук и нуждата да ни се напомня, че трябва да се отричаме от себе си.
Кой може да обобщи всичко, което се съдържа в тази тежка дума, себеотрицание? Азът действа навсякъде. В килера, в семейството, в магазина, във влака, на улицата – навсякъде, по всяко време и при всякакви обстоятелства. Той има своите вкусове и навици, своите предразсъдъци, своите харесвания и нехаресвания. Трябва да бъде отричан във всичко това. Често можем да се уловим, че харесваме собствения си образ. Това трябва да бъде отричано с необикновена решителност.
След това отново по отношение на религията, ние харесваме онези, които ни подхождат, които са съгласни и съчувстват с нас, които се възхищават на нашите мнения или начин на излагането им. Всичко това трябва да бъде подложено на острото острие на ножа на себеотрицанието. Ако не, може да се окажем, че презираме някой скъп и почитан християнин просто заради нещо, което не ни подхожда. От друга страна, може да възхваляваме до небесата някой куха, безполезна личност, само заради някаква черта, която харесваме. Наистина, от всички десет хиляди форми, които азът приема, няма по-омразна от тази на религията. Облечен в тази дреха, той ще се превърне в център на клика, ще ограничи привързаностите си в това тясно ограждение и ще го нарече християнско общение. От този стеснен кръг той усърдно ще изгонва всеки, който случайно има една-единствена неприятна точка или ъгъл. Той упорито ще отказва да се приспособи към скрупулите и немощите на другите. По отношение на тях той няма да отстъпи нито на косъм, докато в същото време ще се откаже от всякаква истина, за да поддържа общение със собствения си образ. Всичко това е ужасно и трябва да се пази най-усърдно.
Ако читателят ми внимателно изучи 1 Коринтяни 8:10, той ще намери най-ценен урок по темата за себеотрицанието. Заглавието на целия този раздел може да бъде формулирано така: „Всякаква дължина в себеотрицанието; нито инч в предаването на истината.“ Това трябва винаги да бъде девизът на християнина. Ако е само въпрос на себе си, предай всичко; ако е въпрос на истина, не предавай нищо.
Ако месото съблазнява брат ми, няма да ям месо, докато свят светува, за да не съблазня брат си (1 Коринтяни 8:13).
Благородно решение! Дано имаме благодат да го изпълним!
Отново,
Макар да съм свободен от всички, все пак съм се направил слуга на всички, за да придобия повече... Станах всичко за всички, за да спася някои по всякакъв начин (1 Коринтяни 9:19-22).
„Никой да не търси своето си“ – точно това, което сме толкова готови да търсим. „Но всеки – благото на другия“ – точно последното нещо, което сме склонни да направим.
Важно и много необходимо е да се отбележи, че когато апостолът заявява, че е бил „всичко за всички“, това е било изцяло въпрос на себеотрицание, а не на самозадоволяване. Той нито се е отдавал на себе си, нито е предал нито йота от Божията истина, но се е направил слуга на всички за тяхно добро и за Божия слава. Това е нашият модел. Нека Господ ни дари с благодат да го подражаваме! Ние сме призовани да се откажем не само от нашите възгледи и ъгли, предразсъдъци и предпочитания, но и от нашите лични права за ползата на другите. Това е ежедневната работа на християнина и именно когато е способен да я изпълнява, той ще върви по стъпките на Исус и „удобно ще стигне до небето.“
