Присъдата на необузданата природа, на волята
Във всичко, което следва (Яков 4), все още имаме присъдата на необузданата природа, на волята в различните й форми: спорове, които възникват от похотите на естественото сърце; молби, отправени към Бога, произтичащи от същия източник; желанията на плътта и на ума, които се развиват и намират своята сфера в приятелството на света, което по този начин е вражда срещу Бога. Човешката природа завижда, изпълнена е със завист по отношение на другите. Но Бог дава повече благодат: има противодействаща сила, ако човек е доволен да бъде малък и смирен, да бъде като нищо в света. Благодатта и благоволението на Бога са с такъв човек; защото Той се противи на гордите и дава благодат на смирените. Върху това апостолът разгръща действието на душа, ръководена от Божия Дух, сред невярващата и егоистична тълпа, с която е била свързана (ст. 6-10). Защото той все още предполага, че вярващите, към които се обръща, са във връзка със закона. Ако те говореха зло за своя брат, на когото законът даваше място пред Бога, те говореха зло за закона,* според който неговата стойност беше толкова голяма. Съдът принадлежеше на Бога, който беше дал закона и който щеше да защити собствената Си власт, както и да даде избавление и спасение.
Стихове 13-16. Същата самоволя и забрава на Бога са порицани, фалшивата увереност, която произтича от разчитането на възможността да се прави каквото човек иска – липсата на зависимост от Бога. Стих 17 е общо заключение, основано на принципа, вече предложен (Яков 3:1), и на това, което е казано по отношение на вярата. Познаването на доброто, без неговото практикуване, кара дори отсъствието на работата, която човек би могъл да извърши, да бъде положителен грях. Действието на новия човек отсъства, това на стария човек присъства; защото доброто е пред очите ни – ние знаем какво трябва да правим и не избираме да го правим; няма склонност да го правим – няма да го правим.
