Божието дете, в нормалното, правилно състояние на своите привързаности, гледа към бъдещето, когато всяка пречка ще бъде премахната и когато то, дух, душа и тяло, ще бъде като Господа в свободата на славата. То също така копнее за съзнателната благосклонност на Божието присъствие ден след ден и желае да познава повече Христос и да живее в Неговото наслаждавано общение, докато дойде славата. Това, макар и да варира по интензивност и макар и да е прекъсвано от влиянията на света, е вярно за всеки, който има божествен живот, защото, както водите на един извор, така и желанията на този живот извират от Бога, техния източник. Мярката на желанията може да се различава и се различава според практическата набожност на всяко дете; но самият вечен живот, под въздействието на обитаващия Дух, се издига към Отца и Сина.
Бог дава желания за Себе Си на Своя народ. Вечният живот, който Той е предал на Своите деца, е различен от естествения живот, защото той продължава независимо от нашите родители, от които сме го получили. Всяко човешко същество има свой собствен естествен живот в своята индивидуалност; но вечният живот, макар и притежание на всеки вярващ, е непосредствено свързан със своя източник и произход, Бог. Той не е наш в самите нас, отделно от своя източник, но е в Сина. „Бог ни е дал вечен живот и този живот е в Неговия Син.“
Нови привързаности, нови мотиви, нови копнежи принадлежат на този живот и всички те Бог поддържа чрез Своя Дух. Блуждаенето, отклоняването, „граниченето със света“ на Божието дете – колкото и да е позорящо за Отца и колкото и тъжно да са резултатите за самото Божие дете – не трябва да се бърка с неизменната истина за това, че то има вечен живот в Христос.
