Мисълта ми беше просто да представим някои примери за вяра, за да ни насърчат днес по един специален път; защото денят, в който живеем, е наистина специален ден – такъв, в който сме призовани да поддържаме специална истина, дадена ни от Бога. И за да направим това, се нуждаем от специалната вяра на Халев или Павел.
Сега, трудността е тази, която призовава вярата; но вярата не се страхува от трудности, защото за вярата всичко е възможно, и за Бога всичко е възможно.
Вярата на Халев
Когато дванадесетте съгледвачи преминаха през земята, за да я изследват, Халев и Исус Навин донесоха божествен доклад за нея; другите донесоха само човешки. Те забравиха това, което Бог имаше за цел да даде на Своя народ, и затова казаха: „Градовете са укрепени и много големи… Това е земя, която изяжда жителите си, и всички хора, които видяхме, са мъже с голям ръст.“ Но другите казват: „Да се изкачим веднага и да я завладеем; защото сме напълно способни да я преодолеем.“ Те я виждат с очите на Йехова, и при Него няма трудност. Хората слушаха това, което беше лъжливо, както правят и днес. Това беше десетият път, когато Израел се провали, и тогава Йехова съди Своя народ и каза, че няма да влязат в земята.
Много е красиво у Халев начинът, по който той идва при Исус Навин и претендира за това, което Моисей му беше обещал. През всичките тези четиридесет години на скитане в пустинята това обещание беше поддържало тези двама мъже. Не беше малко нещо за тях да трябва да преминат тази пустиня през четиридесет дълги години поради неверието на народа. Но в края на това нямаше намаляване на силата на Халев. Той можеше да каже: „Аз съм силен днес, както бях в деня, когато Моисей ме изпрати: както беше силата ми тогава, така е и силата ми сега, за война, както за излизане, така и за влизане. Сега, прочее, дай ми тази планина, за която Господ говори в онзи ден; защото ти чу в онзи ден, че там бяха анакимците, и че градовете бяха големи и укрепени: ако Господ бъде с мен, тогава ще мога да ги изгоня, както Господ каза.“ Тук беше вяра, която имаше Бога пред себе си, вяра, която виждаше всичко във връзка с Бога и го ценеше като Негов дар.
И днес, какво е това, което ни поддържа по пътя? „Този свят е широка пустиня“, както пеехме; той не е нашата сфера; трябва да преминем през него и да го отхвърлим. Но четем, че сърцата на хората се върнаха към Египет, и често е така с Божия народ. Те често са отделени от света само по обстоятелства, докато през цялото време сърцата им са в него. Те не са удовлетворени. Не е въпросът, че не са спасени, а че Христос не е познат, доказан и обичан.
Кръстът ми казва, че всичко тук долу е затворено за вярата, докато Христос е направен обект, награда и цел на душата. Това е, което получаваме във Филипяни 3. Тук намираме душа, сърце, напълно погълнати от своя обект. Христос, Който ме възлюби и даде Себе Си за мен, заема визията на Павел в началото на неговия път; и го намираме същия в края. Въпреки че всичко е рухнало, нищо не го движи. Халев може да каже, че е „напълно следвал Господа, своя Бог“; Павел може да каже: „Едно нещо правя.“ Можете ли вие и аз да говорим така? Уви, уви, уви!
Вярата на Павел
Павел нямаше друга мисъл освен Христос от началото, когато Той го призова, до края на неговия път. И точно от това се нуждаем в днешно време. Посланието до Филипяни просто ни казва: Продължавайте, продължавайте! Погледнете раздвоения ум на Павел. Той казва: „Готов съм да си отида“; но в същия момент: „Да остана в плът е по-нужно за вас… Какво да избера, не знам.“ Неговият живот беше посветен на Христовите неща, и сега той е готов да бъде принесен за Него.
Ние нямаме тази сила. Доколко знаем какво е да бъдем мъченици, свидетели? Не сме призовани на клада; може би не сме готови за това. Но мъченик е просто свидетел; и следването на Христос и отхвърлянето на света е мъченичество. Този, който обича Христос, е готов да умре за Христос. „Имам желание да си отида.“ Как може да говори за това! Това беше волята на Христос. Той беше накарал други да страдат някога заради Неговото име, а сега той е готов да умре сам. „Отсега нататък ми е приготвен венец на правдата, който Господ, праведният Съдия, ще ми даде в онзи ден.“ Колко скъпоценно е това! Има венец, приготвен за Павел, който праведният Съдия ще му даде. Самото доказателство за Неговата праведност ще бъде даването на този венец на Павел.
Така Халев вървеше с усещането за Божието одобрение, а Павел също в своето време. И бих попитал какво имаме, ако нямаме близост с Христос? Къде сме, ако не сме там, където бяха те? Просто никъде! Оттук идват мърморения и оплаквания. Оценяваме ли Този, Който с такава цена ни е дал такъв дял? Какво е пред Христос като Човек? Не цени ли Той всичко, което Му е дадено от Бога? Всичко, което е придобил с безкрайна жертва? И там ще бъдем с Него и като Него; там ще бъдем за Неговата вечна хвала.
Господ ни дава да бъдем в силата на цялата истина, която ни е дал в тези последни дни, да бъдем в общението с нея, живота, реалността, силата, познанието за нея; за да може всичко, което ни е дал, да бъде притежавано от нас, за Негова вечна хвала и наша слава.
