Учителят и всичко, което преподава, е само средство за постигане на цел. Той, разбира се, трябва да се стреми с усърдна енергия да насочи учениците си по правилния път. Но той напълно се е провалил в своята функция, ако тези ученици се установят за неопределено време, винаги непрекъснато в подчинение на него и остават зависими от него за всичко. По-скоро, неговото учение трябва да направи учениците независими от неговата помощ.
Такава е истинската функция на закона: той насочва към Христос. Законът е мощен учител за онези, които честно го слушат, защото той ще научи колко неизразимо спешна е нашата нужда от Христос. Той ще доведе душата до дълбоко осъзнаване на разрухата, която грехът е причинил, и последващата нужда от Един, Който е способен да очисти от грях – Господ Исус Христос. Не че законът ни води до Христос, но, както този внимателен превод го предава, „Законът е бил наш наставник до Христос.“ Тоест, краят на закона беше Христос: законът сочеше от себе си към Христос. Той е Единственият, сега разкрит, Който е Обектът на вярата, която оправдава. „Защото Христос е краят на закона за праведност за всеки, който вярва“ (Рим. 10:4).
Сега, когато Христос е дошъл, вярата е дошла. Вярата е енергията, независима от всичко друго освен от Бога, познат в Христос. Защо тогава да налагаме правни ограничения на този, който е научил какво е да ходи чрез индивидуална вяра в Бога? Учителят вече не е нужен. „Христос ни освободи в свобода; стойте твърдо, и не бъдете отново държани в иго на робство“ (Гал. 5:1).
Добър и верен учител ценим,
И да научим мъдростта му е и наша мъдрост;
Но когато дойде подходящото време да завършим,
Ще изискваме ли услугите му през целия си живот?
