Отпътувалите светии все още не са получили пълно благословение, но са направили огромна крачка напред. Положението на вярващите не се променя от смъртта. Те чакаха, докато бяха тук долу; сега все още чакат в слава с Господа в това състояние на отделяне от тялото.
В случая със Стефан виждаме как Господ веднага взема душата, за да бъде с Него; и всички възлюбени починали, които са умрели в Исус, преживяват това състояние. Това утешава сърцето, когато скърби под загуба и вкусва горчивината, която има в отстраняването на такива от земята. Това е горчиво нещо, а смъртта е унизителна, като всички планове са разбити и всички естествени привързаности са разкъсани от нея; но има нещо по-дълбоко, което тези светии не биха могли да преживеят, ако не бяха преминали от земята в присъствието на Господа – и това е да усещат цялата съпричастност на Господа, когато смъртта дойде и ги отнесе.
Самият Господ ще дойде, за да вземе Своя народ при Себе Си. Има нещо неизразимо сладко в това, че Самият Господ е така изведен напред; този Исус, който напусна гроба, се свързва с мъртвите в Христос; Самият Господ, Синът Човешки, издигащ се от това място на слава, в което беше преди като Син Божий. Славата е изцяло обгърната в Него сега, но скоро ще бъде разкрита. Самият Господ ще слезе с вик; собственият глас на Господа, благословен вълнуващ звук, чут от всички Негови, независимо дали телата им са в праха или в живот тук долу. Мъртвите в Христос ще възкръснат първи. Не бих позволил думата „първи“ да бъде изтрита за нищо на света, защото това е точно това, което винаги наблюдавам в Господа: тоест, Неговата любов специално се излива там, където има израз на слабост. Искам тази специална любов, сърцето ми я иска в моята слабост; но това е моят Господ и точно там се излива Неговата любов.
