Тези, които са най-добре запознати с живота в Близкия изток, ни казват, че притчата за девиците точно представя брачните обичаи, които преобладават и до днес. Десетте девици „излязоха да посрещнат младоженеца“. Такова е тяхното призвание, ролята, която играят в церемониите. Събирайки се в къщата на булката, те чакат младоженеца, който не се появява преди полунощ. Обзети от сънливост, всички те задрямват и заспиват. В полунощ се чува вик: „Ето, младоженецът идва; излезте да го посрещнете!“ (Мат. 25:6).
Девиците от притчата представляват не Църквата в нейния корпоративен капацитет, а светиите в техния индивидуален капацитет като ученици на отсъстващ Господ. Тяхното първоначално място и призвание беше това: те излязоха да посрещнат Младоженеца. Те бяха Божиите призовани. От юдаизма, от езичеството, те влязоха в отделното място на Църквата: „да служат на живия и истински Бог и да чакат Неговия Син от небето“ (1 Сол. 1:9–10).
С течение на времето обаче те се отклониха от това и под закрилата на къщата изпаднаха в безсъзнателно и безжизнено състояние, обозначено със сън. Полунощният вик и думите „излезте да Го посрещнете“ са призив към нас не само да се събудим за първоначалната надежда на Църквата – идването на Господа – но и да се върнем към първоначалната позиция на Църквата: извън света, независимо дали се разглежда в неговата плътскост или в неговите религии.
