Князът на този свят се изправи срещу Втория човек, въоръжен с цялата власт, с която грехът на първия човек го беше облякъл. Той приложи върху духа на Господа цялата сила и всички ужаси на смъртта като справедливо Божие осъждение. Исус посрещна всичко това с най-голяма сила и с цялата му ужасна интензивност. Затова чуваме такива думи: „Душата Ми е пренаскърбена до смърт.“
Този, Който се нае да изкупи Своя народ, да даде вечен живот на Своите членове, да изпълни волята и съветите на Бога, трябваше да посрещне всички последствия от човешкото състояние. Нямаше избягване от тях. Той премина през всички тях, но премина сам, защото кой освен Него би могъл да го направи? Той, истинският Ковчег, трябваше да премине сам през тъмната и ужасна река на смъртта, за да направи път за Своя народ да премине по суша.
Но не само че нашият Господ посрещна цялата сила на Сатана като княз на този свят, цялата сила на смъртта като справедливо Божие осъждение, цялото насилие и горчива враждебност на падналия човек, имаше нещо далеч отвъд всичко това. Когато човекът и Сатана, земята и адът, бяха направили всичко възможно, остана област на мрак и непроницаема тъмнина, която трябваше да бъде премината от духа на Благословения, в която е невъзможно човешката мисъл да проникне. Можем само да стоим на границите и с наведени глави в дълбоката тишина на неизразимо поклонение, да слушаме силния и горчив вик, който излиза оттам, придружен от думите: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме изоставил?“ Думи, които самата вечност няма да е достатъчна да разкрие.
Тук трябва да спрем и още веднъж да отдадем вечна и всеобща хвала, почит и поклонение на Този, Който премина през всичко това, за да ни осигури живот. Нека сърцата ни Го обожават! Нека устните ни Го хвалят! Нека животът ни Го прославя! Само Той е достоен.
