В скинията имаме нагледен урок, който ни показва как можем да влезем в самото небе, за да „се покланяме на Отца с дух и истина“ (Йоан 4:23). На пръв поглед картината може да изглежда сложна. Всъщност е доста проста, когато приложим към нея ученията на Новия завет.
От западната страна виждаме завеса от бели стълбове, поставени в месингови основи. Всичко, което виждаме обаче, е бялото платно. По същия начин е и от юг, и от север. Бялото е цветът на праведността – може би в резултат на изпитание (Даниил 11:25), но най-сигурно в резултат на делото на Господа (Даниил 12:1). Тези, които излизат от голямата скръб, имат дрехи, „изпрани... и избелени в кръвта на Агнеца“ (Откровение 7:14 KJV). По-късно в Откровението ни е уверено, че „финото платно е праведността на светиите“ (Откровение 19:8).
Нашата неправедност ни държи далеч от Божието присъствие. Това е учението за този, който би се приближил. С това трябва да се справим първо. „Защото отвън са кучетата... магьосниците... блудниците... убийците... идолопоклонниците и всеки, който обича и върши лъжа“ (Откровение 22:15). Грехът трябва да бъде простен, защото нищо, което осквернява, не може да влезе в това най-свято място. Праведността трябва да бъде осигурена, това е значението на „оправданието“.
Входът
Докато обикаляме скинията, откриваме, че единственият вход е от източната страна, където има широка ленена завеса, богато бродирана със синьо, пурпурно и алено (Изход 27:9-15). Господ Исус каза: „Аз съм вратата: който влезе през Мене, ще бъде спасен“ (Йоан 10:9). В Откровение 4:1 също виждаме, че „врата беше отворена на небето“. Пътят за грешниците е чрез Исус Христос. Той Сам каза, че има само една врата: „Аз съм Пътят... никой не идва при Отца освен чрез Мене“ (Йоан 14:6).
Веднъж в Него, ние вече не сме грешници, а ученици, свещеници и поклонници. Пред нас е месинговият олтар, където се убиват жертви и се изгарят ежедневните всеизгаряния и другите „благоуханни“ приношения. Тук постоянно се припомня делото на Христос, който „принесе Себе Си без петно на Бога“ (Евреи 9:14). Припомня ни се също, че нямаме нищо, което да предложим на Бога от себе си. По Неговата благодат, това, което трябва да дадем, е нашата признателност към Него. Това постоянно ни се напомня, когато се приближаваме до най-святото място, картина на самото небе.
След олтара се сблъскваме с умивалника. Той е „месингов умивалник... от огледалата на жените“ (Изход 38:8). Това е „измиването с вода чрез Словото“ (Ефесяни 5:27). Петър ни информира, че ние сме „свято“ и „царско свещенство“ (1 Петър 2:5,9). Темата за измиването за нашето свещеническо служение е важна. В Йоан 13 Исус изми краката на Своите ученици. Морално погледнато, Той прави същото и за нас. Петър не разбра и искаше да бъде измит изцяло. Господ му каза, че този, който се е къпал, трябва само да си измие краката (Йоан 13:10). Пишейки до коринтяните, Павел потвърждава това: „Но вие сте измити, вие сте осветени, но вие сте оправдани в името на Господ Исус“ (1 Коринтяни 6:11).
Кой може да влезе?
Християните грешат; всички сме засегнати от злото около нас. Чуваме мръсни разговори и неприлични шеги. Виждаме груби и обидни гледки. Може да не искаме пари, положение и власт, но плътта все пак копнее за тях. В първото си писмо Йоан ни казва, че „ако кажем, че нямаме грях, лъжем себе си и истината не е в нас. Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (1 Йоан 1:8). Ние сме като човек, който се е изкъпал и върви към къщата на приятел по мръсна улица. За да ни посрещне, нашият приятел измива уморените ни и мръсни крака с чиста вода. Трябва да имаме предвид тази картина, когато се приближаваме до трона на Живия Бог в поклонение. Няма смисъл да казваме на Бога: „Аз не съм осквернен“, защото сме. Живеем в свят, който е осквернен, и имаме природа, която отговаря на всичко лошо в културата около нас. Разбира се, че се оскверняваме.
Очистени от мръсотията на плътта, след това влизаме в Светото място. Входът, подобно на този на двора, беше от синя, пурпурна и алена бродерия върху фино платно. (Изход 26:36). Още веднъж разбираме, че влизането в святото място е чрез Господ Исус Христос. Цветовете представляват небесното, царското и човешкото, всички съчетани в Него.
Вътре
Веднъж влезли вътре, можем да извършваме нашето свещеническо служение в поклонение. Дори тук всичко е по благодат. Цялото е покрито с богато бродирано фино платно като входа и завесата. Тук виждаме славата и красотата на Господа. Отляво е светилникът, който ни казва, че Той е не само „светлината на света“, но и, подобно на небесния град, „Божията слава го осветяваше, и Агнецът е неговата светлина“ (Откровение 21:23; 22:5). Отдясно е масата с присъствените хлябове. Божията благодат все още осигурява храна и обогатява душите ни в свещеническо служение. Господ не е просто „хлябът на живота“, чрез който можем да бъдем спасени, но и нашата манна в пустинята, осигуряваща препитание за служение (Йоан 6:32-48; Левит 24:5-9).
Златният олтар за тамян стои пред завесата. Тук ежедневно се принасяше тамян, чийто сладък мирис постоянно се издигаше към Бога, означавайки присъствието на Господ Исус, съвършеното наслаждение на Отца. (Изход 30:1-10. 37:25; Матей 17:5). Нашата хвала има това качество да доставя удоволствие на Отца. Така, докато се покланяме, можем да се видим като истински свещеници, служещи не в земна скиния, а в самите небеса, в самото присъствие на Божеството (Евреи 13:15).
В най-святото място
Остава още една бариера към най-святото място. Тук, на Деня на умилостивението, само първосвещеникът влизаше с кръв за собствените си грехове и за греховете на народа. Така, веднъж годишно светилището се очистваше, и година след година ставаше очевидно, че всичко това е символично. Пътят към най-святото място все още не беше отворен. Отново Евреи обобщава всичко за нас: „И така, братя, като имаме дръзновение да влезем в светилището чрез кръвта на Исус, по нов и жив път, който Той ни е осветил през завесата, тоест плътта Си; и като имаме велик Свещеник над Божия дом, нека се приближаваме с искрено сърце в пълна увереност на вярата, като имаме сърцата си поръсени от зла съвест и телата си измити с чиста вода“ (Евреи 10:19-22).
Докато аароновото свещенство можеше да влиза само веднъж годишно, Исус, нашият велик Първосвещеник, е влязъл веднъж завинаги със силата на Своето възкресение. Това дава на Неговия народ неограничен достъп до самото Божие присъствие по всяко време. Не кръвта на животни е била представена в земно светилище, а скъпоценната кръв на Исус в небесното светилище, която вечно произвежда желания резултат. Затова чрез Него нека принасяме постоянно жертва на хвала на Бога, тоест плода на устните си, които благодарят на Неговото име“ (Евреи 13:15).
Друг пасаж в Евреи потвърждава това: „Защото беше направена скиния; първата, в която бяха светилникът, масата и присъствените хлябове; която се наричаше светилище. А след втората завеса, скинията, която се наричаше най-святото от всички; която имаше златния кадилник и ковчега на завета, обкован отвсякъде със злато“ (Евреи 9:2-4). Тук няма споменаване на олтара за тамян. Няма нужда; вместо това четем за златния кадилник до втората завеса, което означава, че свещеникът е влязъл и е бил там постоянно. Кадилникът гореше тамян, както и златният олтар.
Нашето място
Ето тогава нашето място. Нямаме религиозни предмети или артефакти. Покланяме се „с дух и истина“. Покланяме се „в небесните места“, въпреки че краката ни са здраво стъпили на земята. Един ден ще бъдем физически в небесните места, в самото присъствие на Божия трон. Тогава ще се покланяме, както се покланяме сега, принасяйки на Бога „жертва на хвала... плода на устните си“.
Очаквайте нова поредица, която ще започне следващия месец.
