Тук имаме пример в случая с Исус и две предупреждения в Петър и в Юда. В Петър можем да научим слабостта, а в Юда – ужасната нечестивост на плътта. В Исус получаваме това, към което трябва да се стремим.
В Юда виждаме обикновения изповедник, в Петър – пресятия светец. И тримата са пред нас във време на изпитание, и резултатът от изпитанието се вижда във всеки.
Трябва да помним, че сме получили Светия Дух, който Петър не е имал, когато е отрекъл Господа; все пак, имайки Светия Дух, все още можем да научим урок от плътта на Петър. И не е ли пълната безполезност на плътта сред последните неща, които научаваме? В Петър виждаме какво е плътта.
Няма истински живот върху надеждата за слава, освен дотолкова, доколкото плътта е умъртвена и подчинена.
Отстъпничеството на Юда
Първо бих се спрял на отстъпничеството на Юда. Той имаше пред хората всички признаци, че е като другите ученици; той беше придружавал Господа, беше един от изпратените да проповядват евангелието и да вършат чудеса; но съвестта му никога не беше пред Бога. Той можеше да има истина в разбирането си (и наистина, разбирането обикновено не приема истината толкова лесно, когато съвестта е засегната). Отново, Юда не можеше да е ходил три години с Исус и да е виждал Неговата благодат и любов, и да не са били раздвижени чувствата му. Но тогава съвестта му никога не беше била упражнявана пред Бога. Така е с мнозина. Ако наблюдаваме светеца, който приема истината, често ще го намираме бавен в разбирането. Има нещо, което трябва да бъде съдено пред Бога; нещо, което го осъжда и което включва жертва. Например, ние виждаме най-ясно, че скъпоценната кръв очиства от всеки грях; но само нека извършим грях – и колко бавно разбираме тази благословена истина, за да получим утеха от нея! В последния случай съвестта работи. По същия начин чувствата на необърнатия могат да бъдат раздвижени: голяма група жени следваха Христос при разпятието, оплаквайки Го и ридаейки за Него! Така че четем за „веднага с радост, приемайки и скоро [или веднага, защото е същата дума], когато възникне скръб, отвръщайки се.“
Естественият човек иска нещо, което да задоволи себе си пред Бога; и докато не се справи със себе си, той ще търси определена мярка на праведност пред Бога. Той може да е бил, във връзка с тази нужда, поучен в евангелието, и така разбирането може да е ясно, и чувствата раздвижени; но ако съвестта не е гола пред Бога, няма живот.
Ето Юда, който предава своя Учител! В крайна сметка, какво беше това? В основата си нищо повече от това, което е във всяко сърце.
Юда обичаше парите – нерядка похот. И любовта към парите у един светец днес е също толкова лоша, или по-лоша, тъй като се върши повече на светло.
В природата на Юда имаше грях; този грях се прояви под формата на любов към парите. Следващото нещо беше Сатана, който предложи начин за задоволяване на тази похот, защото той обичаше парите повече, отколкото обичаше Исус. И сега виждаме резултата от външната близост до Господа, докато съвестта е незасегната: тя накара Юда да разсъждава върху обстоятелствата. Той вероятно си е мислил, че Господ ще се избави, както е правил преди; защото, когато разбра, че не е така, той хвърли парите и каза: „Съгреших, като предадох невинна кръв.“ Той продължава в тази близост до Христос, докато, на трето място, четем, че „след залъка Сатана влезе в него.“ В състояние на лицемерие сърцето му се втвърдява; и тогава Сатана застава между съвестта му и всяка надежда за прошка. Много естествени хора не биха предали приятел с целувка, както Юда скоро след това направи. Неговата близост послужи да го втвърди; и той всъщност взе залъка от ръката на Господа! Дори естествените чувства бяха заглушени. Така е, когато необърнатият човек попадне в подобна позиция. Той става по-долен от всякога. Сърцето му е втвърдено. Лицемерие и накрая отчаяние настъпват. Такава е плътта и нейният край. И плътта не може да бъде подобрена от наредби, дори когато Сам Христос е там. Такава е плътта – едва ли мога да кажа, когато е оставена на себе си, защото човек никога не е оставен на себе си, той никога не е наистина независим. Той има волята да бъде такъв; затова той е напълно грешник, но ако е непокорен, той е слуга на своята похот, „непокорен, измамен, служещ на различни похоти и удоволствия“, и роб на Сатана.
Естественият човек има съвест и срам. Той няма да направи на светло това, което би направил на тъмно. Но външната форма на християнството, където не е докоснала сърцето, прави само тази разлика, че съвестта му е изгорена и той е само по-хитро роб на Сатана.
Контрастът: Петър и нашият благословен Господ
Сега се обръщам към контраста, предоставен от това, което се вижда в Петър, с това, което виждаме в нашия благословен Господ.
В Исус виждаме послушния, зависимия, изразяващ пълната Си зависимост чрез молитвата Си. И се яви ангел от небето, който Го укрепяваше. Той чувстваше слабостта, на която се беше предал да понесе; Той беше „разпнат в слабост“. „Всичките ми кости“, казва Той, „са извадени от ставите си, сърцето ми се разтопи като восък сред червата ми.“ „Душата ми е прескръбна до смърт; останете тук и бдете с мен.“
Така и в по-ранното изкушение чуваме как Той отговаря на дявола от Божието слово. Исус можеше да отпрати Сатана с божествена сила, но това нямаше да бъде пример за нас. Така, в тази глава, виждаме Господа да се моли! Ако сравните какво прави Петър с това, което прави Господ, ще научите тайната на слабостта на Петър и силата на Господа. Какъв беше ефектът от изпитанието върху слабостта на плътта на Петър? Той беше казал: „Ще отида с Теб в затвора и на смърт;“ но Господ трябва да му каже: „Не можахте ли да бдите с мен един час?“ Те спяха от скръб. Тук нямаше нито затвор, нито смърт! „Бдете и се молете, за да не влезете в изкушение“ (не просто да няма престъпление). Петър влезе в изкушение; Исус никога не го направи. Все пак изпитанието беше много по-голямо за Исус. Евреи и езичници бяха против Него, а зад тях силата на Сатана. „Това“, каза Той, „е вашият час и силата на тъмнината;“ и отново: „Душата ми е прескръбна до смърт.“ Къде поема Той всичко това? Господ не спи и не се опитва да забрави скръбта Си. Той отива и се моли на Отца. Окото Му не се спираше на обстоятелствата, за да мисли за тях. Той гледаше към Своя Отец. Не че не чувстваше; защото каза: „Отче, ако е възможно, нека тази чаша Ме отмине.“ Тук беше слабост като човек, и това е истинска сила.
Помнете, ако сме в пълна зависимост, изкушението изобщо не ни среща. Исус не казва: „Няма ли да премина през всички тези изпитания?“ Но: „Чашата, която Отец Ми даде, няма ли да я изпия?“
Той не вижда Пилат или Юда в това; не Сатана Му беше дал чашата, а Неговият Отец. Така е и с нас; ако сме в състояние на пълна зависимост, изкушението изобщо не ни докосва! Изпитанието идва, но, като Исус, можем да кажем за него: „Чашата, която Отец Ми даде, няма ли да я изпия?“ Всяко изпитание става благословена възможност за усъвършенстване на послушанието, ако сме близо до Бога; ако не, изкушение! Исус ходеше с Бога. Не че не чувстваше слабост. „Останете и бдете с мен“ показва напълно усетената слабост на човешката природа. Както в Псалм 22:14, отнасяйки се до кръста, Той казва: „Излях се като вода, всичките ми кости са извадени от ставите си: сърцето ми се разтопи като восък сред червата ми.“ И все пак Той не се отдръпна от страданието сам, когато любовта към учениците Му го изискваше. „Ако търсите Мен, оставете тези да си отидат.“ Но бидейки в агония, Той се моли още по-усърдно; това Го кара да отиде при Своя Отец; и това преди да дойде изпитанието. Тогава какво е следващото нещо?
Когато изпитанието действително дойде, то вече е преминато с Бога! Той се представя пред тях, казвайки: „Кого търсите?“, толкова спокойно, сякаш отива да извърши чудо. Независимо дали пред Каяфа или Понтий Пилат, Той прави добро изповедание; признава Се за Син Божий пред евреите и за Цар пред Пилат! Откъде идва тази разлика? На първо място, при Петър плътта спи; той заспива, за да се отърве от натиска на обстоятелствата. Петър не е преминал изпитанието с Отца. В момента, когато Исус ще бъде отведен, енергията на плътта се събужда и Петър изважда меча. Плътта има достатъчно енергия, за да ни отведе в опасността, където не може да устои – тази енергия ни изоставя тогава. Колко малко истинско общение има тук! Когато Христос се молеше, Петър спеше; когато Христос се подчиняваше като агне, водено на заколение, Петър се биеше; когато Христос изповядваше в страдание, Петър Го отричаше с проклятия и клетви. Това е просто плътта: спи, когато трябва да бди; в енергия, когато трябва да е спокойна; и след това отрича Господа, когато дойде времето на изпитанието. При Христос беше агония с Отца, но съвършен мир, когато дойде изпитанието. О, ако знаехме как да продължаваме във всички обстоятелства в общение с Отца, нямаше да има изкушение, което да не е повод за прославянето Му! Голямото нещо беше, че Петър не беше научил какво е плътта; той не помнеше слабостта на плътта; и така състоянието на зависимост беше възпрепятствано. Той изглежда искрен в желанието си да признае Господ Исус и да не Го отрича. В Петър имаше повече енергия на естествена и много истинска привързаност, отколкото в тези, които изоставиха Господа и избягаха. Той наистина обичаше Господа. Петър се проваля не от самоволие, не от желание да съгреши, а поради слабостта на плътта. В Христос нямаше възможна морална слабост, защото Той винаги ходеше на мястото на слабост в общение със Своя Отец. Исус преминава – през самата агония – с Отца. Петър се проваля, макар че до него достига само сянката на изкушението.
Целият провал на Петър започна от липса на зависимост и от пренебрегване на молитвата. Трябва да бдим „в молитва“; не просто да сме готови да се молим, когато дойде изкушението, но да ходим с Бога и така да го посрещаме със силата на предишното общение и молитва. Без непрестанна молитва и постоянно усещане за пълна слабост в себе си, колкото повече любов към Христос и колкото повече добра воля да Му служим има в един светец, толкова по-сигурно той, чрез тази сама добра воля, ще бъде отведен на мястото, където ще опозори Христос! Другите ученици, които избягаха, не опозориха толкова името на своя Учител, колкото Петър. Така Петър трябваше да научи злото на плътта. Исус, напротив, винаги ходеше в изповед на зависимост – винаги се молеше.
И как Господ използва знанието Си за намерението на Сатана да пресее Петър? Той се молеше за него! Колкото повече знание, скъпи братя, толкова повече молитва! „Аз се молих за теб, за да не отпадне вярата ти.“ В резултат на това застъпничество Петър научи злото на плътта по-дълбоко от другите и успя да „укрепи братята си.“
Ние сме неспособни да служим с истината на братята си, освен ако не сме съзнателни за слабостта в себе си. Без молитвата на Исус къде щеше да бъде Петър? Той почти бягаше като Юда. О, какво благословено нещо е да бъдем държани в пълно съзнание за слабост, вместо да бягаме като Петър, на място, където не можем да устоим!
Колко е добре да се страхуваме да направим и една стъпка без Господното ръководство! Плътта винаги ни мами – тя е безполезна. Ефектът от това да я държим в Господното присъствие е да се отървем от нея – да се хвърлим на Отца. Няма мъдрост, която да ни бъде от полза, освен мъдростта, която е отгоре. Господ знаеше какво е плътта и от какво се нуждаеше Павел, когато беше грабнат до третото небе. Да бъде отведен до четвъртото? Не; но пратеник на Сатана да го бие: тоест, той трябваше да бъде свален. Там му е даден трън в плътта; там трябва да има съзнанието, че плътта е безполезна.
Можем да забележим, че има три начина за научаване на силата и мизерията на плътта: преди мира, често в отчаяни борби (защото знанието и съвестта са различни неща); когато имаме мир, пред Господа в молитва и общение, без да смеем да направим крачка, докато Той не ни поведе; и тогава Той е прославен в нас в благодат и послушание, каквото и да е изпитанието или в горчивия опит, в който Петър го научи, когато плътта не е съдена в общение с Бога. Този последен ще бъде начинът, докато съдим нещата, вместо да съдим себе си. Когато вярно съдим себе си и бдим с Бога, няма да влезем в никакво изкушение. Изпитанието може да дойде, но ще има пълна подготовка да го посрещнем; не че можем да кажем: „Сега съм подготвен за това или онова изкушение“, ние не сме сигурни от един момент до друг какво изпитание може да дойде; но ще имаме Божията сила с нас в него.
Затова единственото ни сигурно място е бдението и молитвата – да, молитва преди нападението – молитва, която може да достигне до агония: защото така се молеше Исус! Трябва да очакваме душите ни да бъдат много упражнявани; често, може би, когато има изпитание, да се питаме защо е изпратено това изпитание.
Може да е за някаква грешка; може да е за някакво небрежно или твърдо състояние на душата. Може да е, както при Павел, за да държи плътта под контрол; може да е подготовка за някакъв предстоящ конфликт. Но в тези упражнения на душата трябва да останем пред Господа: тогава, когато дойде изпитанието, за което Отец ни е обучавал, ще има съвършен мир. Господ ще ви накара да понесете в дух с Него, когато сте упражнявани, бремето, което Той ще ви накара да понесете, е сила в битката. Не се отдръпвайте от вътрешното упражнение; уредете го с Него. Няма граница за нашата сила за послушание, когато нашата сила е Господната.
„Ако е възможно, нека тази чаша Ме отмине.“
Нито една от нашите души не може да оцени какво е била тази чаша за Този, Който е обитавал съществено в любовта на Отца; но най-духовните най-много ще го признаят. Тогава самата святост беше превърната в грях; нито един лъч светлина върху душата на Исус. При мисълта за това, когато Сатана Го притискаше в душата Му, виждаме Го да се поти като големи капки кръв.
Той не гледаше леко на греха! Князът на живота беше доведен до праха на смъртта – „всичките Ти вълни преминаха над Мен.“
На кръста Исус понесе това, което никога няма да бъдете призовани да понесете. Пазете се да не Го отричате. Мнозина правят това в детайли, които по принцип Го признават. Нашата щастлива привилегия е да не се занимаваме с изпитанието като изпитание, а да виждаме във всяко изпитание възможност да се покоряваме на Бога и да казваме за всяко, както Исус направи: „Чашата, която Отец Ми даде, няма ли да я изпия?“ „А на Този, Който може да ви опази от падане и да ви представи безупречни пред присъствието на Своята слава с преголяма радост… на Него да бъде слава.“
